Попадна ли България в политическа криза? Основен въпрос, който търси отговор след извънредните парламентарни избори на 11 юли. Те възпроизведоха почти същите резултати като предходния вот на 4 април. За политическата сцена сега и за възможните сценарии през следващите дни в България разговаряме с Любомир Стефанов.
Той е доктор по политически науки и щатен преподавател в Департамент „Политически науки“ в Нов български университет. Специалист е в областите партийни и политически системи, европейска интеграция и политика за сигурност, публични комуникации и изготвяне на стратегии. Автор е на редица научни публикации и множество статии в печатни и електронни медии. С богат опит като лектор и участник в редица научни и специализирани семинари. Любомир Стефанов е активен участник в проекти на Европейската комисия в България.
Политологът даде специално интервю за читателите на вестник БГ БЕН.
Господин Стефанов, какви са изводите, които могат да се направят на базата на резултатите от извънредните парламентарни избори в България на 11 юли?
Резултатите от извънредните парламентарни избори показаха едно всеобщо разочарование на българските избиратели, тъй като избирателната активност остана малко над 42%, тоест тя е с около 10% по-ниска от предходния вот. Видяхме и липса на усет в явилите се на парламентарния вот партии да изговорят своите най-знакови, най-важни послания за българския избирател и той да ги разбере. Това за мен е най-важното.
В този ред на мисли – основните партии подцениха ли избирателите?
В някакъв смисъл ги подцениха, тъй като не предложиха освежен прочит на посланията си. Очакваха, че избирателите по инерция ще повторят вота си от 4 април, а за всеобща изненада на партиите това не се случи.
Има две отчетливи изключения обаче. Едното изключение е продължаващият срив на БСП, а другото е продължаващото устойчиво нарастване на подкрепата за „Демократична България“.
А как обяснявате факта, че „Има такъв народ“ станаха първа политическа сила, макар и с малка преднина?
Да, говорим за преднина от под 16 000 гласа. Обяснявам го с това, че тяхната подкрепа не е нараснала безкрайно много. ГЕРБ са големият губещ и затова „Има такъв народ“ всъщност спечели изборите. Тук имаме голям губещ, а не голям печеливш.
Как си обяснявате нарастването на гласовете за „Демократична България“?
Това се дължи на все по-прагматичното говорене. Кампанията им беше организирана много добре, в електронен вид и в социалните мрежи. Имаше едно притеснение в техния електорат и сред тези, които им симпатизираха, че други партии като ГЕРБ имат от какво да генерират подкрепа, за разлика от „Демократична България“. И тук се наблюдаваше една мобилизация.
Не успя „Демократична България“ да измести БСП от третото място, които пък видяхме, че нямаха почти никаква кампания…
БСП разчиташе на една инерция. Една инерция, че знаковите изказвания, включително и от Бузлуджа, ще успеят да генерират подкрепата отпреди. Факт обаче е, че БСП се превръща в синоним на поколенческа партия. Знаете каква е средната възраст на нейния електорат. Няма да казвам, че нещата там вървят към затихваща функция, защото в България винаги е имало левица и ще има, но просто тя може да не се казва БСП. Тази партия не успява да генерира периферия и респективно подкрепата й стига до твърдото ядро. А както казах, твърдото ядро е поколенчески обвързано. Докато при „Демократична България“ това не е така. Там пак има някаква генерационна обвързаност, но тя е свързана с по-млади хора, хора със средно положение и с високо ниво на образование. И те показват, че този тип български граждани си представят по друг начин нещата в държавата. Този начин е повече прозрачност, върховенство на закона и най-вече яснота на харченето на публичен ресурс.
Искам да погледнем малко по-детайлно и резултатите от вота на българите зад граница. Там убедително първа политическа сила е „Има такъв народ“, включително и във Великобритания, следвана от „Демократична България“ и чак след това идва ГЕРБ. Защо, според Вас, „Има такъв народ“ събира толкова симпатизанти извън граница?
Това за мен си остава малката енигма на тези избори. Не успявам да разбера аргументите на хората, освен аз, ако не мисля твърде дълбоко, а техните аргументи са по-близко до сърцето, тъй като това е някакъв емоционален, носталгичен вот. Обяснявам си го пак с поколенческия вот, тъй като това са хора, които са отишли да работят в чужбина преди 10-15 години, те помнят едни времена на патриотичното движение на Слави Трифонов, с едни римейкове на български патриотични и класически песни. И впоследствие те гласуват за своята младост, колкото и това да звучи малко абсурдно и изтъркано. Това ми е обяснението – емоционална носталгия, емоционална свързаност по-скоро, почти отсъствие на прагматизъм и рационализъм. Защото, ако погледнете партията на г-н Слави Трифонов, тя няма управленска програма. Има някакви неща, които са записани на сайта им и които могат много обтекаемо да бъдат четени, тоест – и вако, и тако.
И в този ред на мисли – популизмът ли е печелившата формула в днешно време?
Не бих казал, че е печеливша формула. Защото, като останеш накрая с 65 депутати, не може да се каже, че си спечелил нещо. Това е пирова победа. Освен това по-скоро в България изживяваме позакъсняла втора вълна на популизма. Ако приемем, че ГЕРБ в някакъв момент, след втория си мандат, са се превърнали в умерена популистка партия, то сега виждаме по-скоро проявлението на крайния популизъм. Тъй като патриотите не успяха отчетливо да се превърнат в разпознаваеми носители на този национален популизъм, сега виждаме, че „Има такъв народ“ успяват да привличат точно тази ниша – на хора, които са разочаровани от ГЕРБ и патриотите, донякъде от БСП, от „Атака“.
При „Демократична България“ пък нещо странно ми направи впечатление. Секциите във Великобритания нараснаха със 100, в сравнение с предходните избори. Обаче броят на гласовете, които получиха те там, не надвиши с повече от 1000-1500 гласа от получените през април. И тук вече стигаме до цялостната идея за разкриване на неограничен брой секции в чужбина. Това е облекчение за живеещите там, но да не забравяме, че организирането на изборите е за сметка на българската държава. И това натоварване на и без това един изтънял проблематично организиращ се логистично-административен апарат ми се струва доста голямо изнасилване.
Особено ако видим какво стана в Турция. Имаше много сериозна линия на говорене, че откриването на по-голям брой секции там ще доведе до нови 50-100 000 гласа в полза на ДПС. Очевидно такова нещо не се случи, много малко нарасна бройката на гласовете. И в крайна сметка може би трябва да приключим този разговор в България къде и колко секции да откриваме. Ще се съгласите, че в България в една секция гласуват 1000 души, а откриваме секция за 35 души или 50 извън граница.
Да, но знаете, че във Великобритания и в Турция бяха прекалено малко секциите на предходните избори, едва по 35. Това доведе до големи опашки пред избирателните секции в Англия, където хората чакаха по 2-3 часа, за да упражнят правото си на вот.
Абсолютно. Логистично това нещо трябва да се помисли и да се сложи край на оптекаемостта, не може правилата да се разпъват до безкрайност. Трябва да се намери някакъв баланс. Не може всеки път, буквално през три месеца или през две години, да казваме – тук 35, там 135. Или тук ще има ограничения, там няма да има ограничения. Трябва здравомислието да надделее. Което се решава просто – във времето се разписва програма за въвеждането на дистанционно гласуване или гласуване по пощата и приключваме тези драматургии със секциите.
Да, обаче политиците, независимо от коя политическа сила, много се страхуват точно от този вариант.
Ами страхуват се, защото всеки ще може да гласува буквално от дивана си вкъщи, или отивайки до пощенската си кутия на ъгъла.
Което не е в тяхна полза, очевидно…
Разбира се. Но в крайна сметка Конституцията ни задължава да си спазваме правата. Едно от тях е неотменимото право на волеизява в самоуправлението на общността ни. Ако има достатъчно голяма критична маса, политиците ни са длъжни да отговорят адекватно на желанията ни. Тоест да намерят начин да го материализират този прословут дистанционен и електронен вот и да приключваме всички излишни преговаряния на всеки три месеца.
Вярвате ли, че това може да се случи?
Мисля, че може да стане, като гражданското общество със своите структури и ние, академичните хора, които се занимаваме и преподаваме тази материя, обединим усилията си и произведем нещо като Бяла книга. И казваме, че стартираме процедурата, която има времеви хоризонт в рамките на, примерно, 6, 9 или 12 месеца, с няколко теста на избори в България, и намираме решение.
Това обаче трябва да приключи със законодателна инициатива. Тоест трябва да се намери партия или партии, които да внесат предложения за такава промяна и съответно в парламента да се гласуват.
В България има и Закон за провеждане на референдуми. Ако трябва, и този канал ще бъде използван. Тоест начини има, ако има достатъчно голяма маса от хора, които да мислят в тази посока, начин да заобиколим тези, които не желаят да се модернизират. Включително и от българите в чужбина, като дойде петиция и съберем, примерно, 30 000 гласа оттам, а и още около 100 000 в страната, и нещата ще се задействат в тази посока.
А машинното гласуване, удачно ли беше то?
Да, то свърши своята работа. Виждате, че имаше само 9000 невалидни гласа, такова чудо досега не е било в България. Увредените машини бяха не повече от 60, което на фона на 11 000 общо е статистически под грешката. Така че, според мен, машините, за известно време, е хубаво да си ги ползваме в България и в чужбина, за да сме наясно, че по този начин, както бяхме свикнали, повече не можем да се лъжем.
Можем ли с машинното гласуване да си обясним факта, че имахме толкова ниска избирателна активност?
Възможно е това да е едно от обясненията. Защото малцинствените групи и тези, които са с ограничени дигитални умения, бяха рязко пропуснати в образователната кампания на ЦИК. Да сложиш един таблет на една площадка не означава да помогнеш на хората, които имат ниско ниво на дигитални умения, да бъдат пълноценни участници в този процес. И казвам веднага какво трябва да се направи – ЦИК или някоя държавна институция, с оборудвани таблети със симулатори, тръгват по махали, социални домове за възрастни и за хора с увреждания и се обяснява нагледно как се случва тази работа. На тези избори голяма част от българските граждани буквално бяха стресирани от машинното гласуване.
Да поговорим сега и за 46-то Народно събрание, то започна своята работа. Какви са Вашите очаквания, ще успеят ли партиите в него да се обединят около някакви национални приоритети, или по-скоро ни чакат нови извънредни парламентарни избори?
Засега очакванията ми са, на базата на предварителните заявки, че трети избори не са опция. Като че ли се усеща, че при трети парламентарен вот ще има страховити последствия особено за „Има такъв народ“. Те са тези с големите обещания и претенции. Нереализирането им ще ни вкара в онази българска поговорка „Един път стомна за вода, втори път стомна за вода и трети път счупена стомна“.
Тази „счупена стомна”, образно казано, не я ли видяхме непосредствено след извънредните парламентарни избори. Имам предвид, че Слави Трифонов обяви проект на правителство начело с Николай Василев. Два дни по-късно, заради шумната реакция на цялото общество, той оттегли предложението си. Каза, че ще номинира нов кандидат за премиер и ще предложи нов проект на кабинет. Какво показа всъщност Слави Трифонов с този ход?
Показа нулево разбиране за правилата на парламентарната демокрация и много ниска политическа култура. Неразбиране как се случват нещата, когато всички граждани са изпратили своите представители в Народното събрание и какво следва от това, доведе до тази абсурдна ситуация да обвинява нас, обществото, че сме похабили хубавото момче (става въпрос за Николай Василев) и сме го затрили с думи лоши. Което е пълен абсурд и беше претекст за оттегляне на тази кандидатура. Без да казвам нищо за професионалните качества на господин Василев, политическата му кариера си е такава, каквато е. И е синоним на едно от най-корумпираните управления на България.
В същото време „Има такъв народ“ има претенцията да бъде новото, да бъде промяната в политиката…
Да бъде друго. Но май се оказва, че е повече от същото. Защото се държат по стар начин, който сме виждали и преди. Господин Станислав Трифонов и неговата партия имат пълното право, като първа политическа сила, да предложат кабинет. От друга страна обаче, е тяхно задължение да се държат адекватно и да реализират смислено отговорността, която им е поверена от българския народ.
Така или иначе, „Има такъв народ“ ще предложи нов вариант на проектоправителство. Въпросът е как с 65 депутати могат да го направят и на каква подкрепа ще разчитат? Има ли подводни камъни и кои са те?
Има си направо цяла Марианска падина, която е зейнала пред тях. Това е положение, от което те не могат да избягат, колкото и да остроумничат и колкото и да се правят на смели и безстрашни. Защото това са процедурни схватки, от които тяхната партия си няма хал хабер. И като виждам, нямат желание да се научат. Говорихме за предните опити за съставяне на правителство. Как забраняваш на хора от други партии да те подкрепят? Ти им казваш „Не!“, понеже не харесвам техния лидер. Ама нали зад тези хора стоят много български граждани? Нали сме държава на всички български граждани? Освен това „Демократична България“ казах, че са възпитани хора и ще подкрепят опитите на първата политическа сила да състави правителство. Въпросът е какво правят ГЕРБ и БСП. Те могат да осигурят кворум в залата и после да не гласуват правителство. И просто „Има такъв народ“ и „Демократична България“ да съставят правителство със стотина гласа. Защото в залата ще има 121 души, но 22-ма ще гласуват с „въздържал се“. И какво ще се случи в такава ситуация?
А очаквате ли ГЕРБ да подкрепи правителство на „Има такъв народ“, те имат 62-ма депутати и могат да осигурят абсолютното мнозинство?
Това е конспиративно и параноично, но за съжаление е реално. Възможно е да осигурят кворум в залата и да гласуват с „въздържал се“. Иначе, мисля, няма да се получи, защото Трифонов каза официално, че не иска тяхната подкрепа. А неофициално – един Господ знае. Нали чухте какво беше казано от „Има такъв народ“ – няма да управляваме с ГЕРБ, БСП и ДПС, но по нашите приоритети приемаме подкрепа. Тук има някакво биполярно разстройство или шизофрения в някаква интересна форма.
ДПС доста пасивна позиция имат на този етап, като че ли са много предпазливи… Зад това може ли да се крие нещо?
То е очевидно. ДПС казват, че искат рестарт на държавността. Те си я представят по един определен начин, знаете какъв е той, свързан е с порции, с пренареждане на фирмите, които са бенефициенти и т.н. Не забравяйте и техните позиции по абсолютно всички нива на държавната администрация. Това не е от вчера и онзи ден, а от 2001 година насам. Така че абсолютно възможно е да предложат безрезервна подкрепа, за да работят техните хора по цялата верига за позициите на партията.
Ако все пак се стигне до правителство, можем ли да имаме опасения, че то ще бъде кабинет на задкулисието?
Това ще означава под една или друга форма завръщане на ГЕРБ и Борисов на бял кон. Ако по някакъв начин Слави Трифонов и неговата парламентарна група се превърнат в заложници на ДПС, тази история знаем как свършва – обикновено с протести. Силно се надявам заявката за нещо друго да не означава подмяна, а да означава промяна. Не да е „стани да седна”, а да видим начала и принципи, най-вече материализирани в политики, нещо наистина различно, а не модела на ГЕРБ на нов глас.
Изключвате ли избори две в едно – нови парламентарни заедно с президентските?
За съжаление не изключвам такава хипотеза. Но тогава ще бъде странно, защото БСП неминуемо ще генерират прилив, знаете, те подкрепят президента Румен Радев за втори мандат. И свиквайки избори две в едно, БСП ще бъдат един голям бенефициент.
