Снимка: Личен архив на професор Пламен Павлов
Професор Пламен Павлов е известен български историк и бивш председател на Държавната агенция за българите в чужбина.
През 1982 г. завършва история във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“, а от 1984 година там е преподавател по история на Византия и балканските държави през периода IV-XV век. Бил е хоноруван преподавател в различни университети в страната, участвал е в много форуми на български общности в чужбина.
Професор Павлов е сценарист и консултант на документални филми, посветени на българското минало и съдбата на българите в чужбина.
В периода 1998-2002 г. Пламен Павлов е председател на Държавната агенция за българите в чужбина. Работи за развитието на хоризонталните връзки между български дружества и организации от целия свят.
Професор Павлов е инициатор за създаването на наградата „Света Злата Мъгленска“ за българка на годината от общностите в чужбина (2009 г.), а също и на много инициативи, насочени към утвърждаването на единството на българската нация и връзките на България с нейните общности извън днешните ѝ граници.
Известният историк даде специално интервю за вестник БГ БЕН, посветено на националния празник на България – 3 март. Една дата, която поражда противоречиви чувства в българите и до днес.
– Професор Павлов, на 3 март българите ще честват националния празник на България. Какво трябва да знаем за случилото се преди 146 години и действително ли Русия има толкова голяма заслуга, колкото смятат част от сънародниците ни, а и Ваши колеги включително?
– Да се обобщи с няколко изречения развитието на т.нар. Източен въпрос и Руско-турската война от 1877-1878 г., е непосилна задача. При това събитията са изследвани достатъчно задълбочено. И все пак, както най-често става при проследяването на българо-руските отношения, освободителната за нас война (да не забравяме обаче, не за всички изконно български области) е използвана за пропаганда, нерядко тенденциозна и безогледна… Съвършено ясно е, че Руската империя се възползва от кървавото потушаване на Априлското въстание и вълната на солидарност с българите в европейски и дори световен мащаб, за да реализира своите геополитически интереси на Балканите и в региона на Кавказ. Всеки разумен човек съзнава, че започнатата от Русия война най-малкото е акт на „благотворителност“, на грижа за „братята славяни“ и тем подобни пропагандни мантри. Което съвсем не означава, че трябва да отречем знаците на солидарност и съпричастие от страна на интелигенцията, обикновените хора, доброволците във войната и т.н. Никой изследовател не би отрекъл заслугите на руската армия, но да не забравяме – империята на Романови съвсем не е идентична със Съветския съюз на Ленин и Сталин, още по-малко с днешната Руска федерация на диктатора Путин. По бойните полета в България се сражават не само етнически руснаци, но и украинци („малоруси“ – според царския режим), както и финландци, поляци и представители на редица малки народи от огромната територия на империята. По-късното, още повече днешното „монополизиране“ на темата от гледна точка на великоруския национализъм най-малкото е некоректно и неточно. Всъщност, както личи от военните статистики, пресата, мемоарните свидетелства и т.н., най-многобройно е участието на украинците. Така е, защото във войната в най-силна степен са включени полковете от южните военни окръзи, разположени на територията на съвременна Украйна. Естествено, за т.нар. русофили и „петата колона“ на режима на Путин у нас тази безспорна истина няма никакво значение.
– Защо според Вас българите се съмняват в собствените си сили и днес подценяваме ли постигнатото от предците си, които са дали живота си в името на свободна България?
– През изминалите 146 години, особено във времето на комунистическия режим, тенденциозно се омаловажаваше собствения български принос във войната. Систематично се втълпяваше, че „свободата ни е дарена“ от руския цар, след 1944 г. – „от братския руски народ“, докато ролята на Българското опълчение, на хилядите доброволци в състава на т.нар. градски „милиции“, „народни горски чети“ и т.н. беше представяна като своеобразна „декорация“ на руската армия, което не е съвсем вярно. А какво да кажем за „ахилесовата пета“ на руското командване – продоволствието и медицинската помощ – неотменна характеристика на една война, без която няма как да бъде спечелена. В крайна сметка, стопанската тежест на войната в сериозна степен пада върху българското население, селища, общини.
– Имаше предложения за промяна на националния празник на България, включително и Вие бяхте привърженик на смяната. Но на политиците не им достигнаха сили за тази промяна в конституцията на страната. Означава ли това, че не сме дорасли като народ да преодолеем комплексите си и страха си от Русия?
– Да, и продължавам да твърдя, че за такава промяна съществуват сериозни основания. При това винаги съм бил защитник на истината за значението на освободителната война и на самата дата 19 февруари/3 март. И аз, и колегите, които издигаме идеята за преосмисляне на националния празник, нямаме никакво намерение да изхвърляме Трети март от нашия празничен календар. И все пак нима датите на Съединението (6 септември) и на независимостта (22 септември) са по-малко стойностни?! Не, разбира се. От друга страна, и трите знакови дати са от новата ни история, а нашата държавност е на повече от тринадесет века. Затова предложихме за национален празник 24 май (11 май по стар стил), който има по-всеобхватно, полифонично звучене. Денят на светите братя Кирил и Методий е и задължителната връзка с нашата история и култура от Средновековието и Възраждането. Този ден е честван като празник на нацията, и то отпреди Освобождението – това е регистрирано още през 1813 г. в Шумен, а след 1851 г., благодарение на учителството в Пловдив, празникът е възприет по цялата българска земя. И то не само като празник на просветата и културата – да припомням ли огнената реч на младия Ботев в калоферското училище на 11 май 1867 г.? Празникът се превръща в ден и на българската национална идея, за което има безброй доказателства.
– Някои ваши колеги смятат, че без руската армия и решенията на император Александър Велики нямаше да сме свободни. В каква степен това отговаря на историческата истина?
– Навлизаме в полето на т.нар. контрафактуална история, т.е. „какво би станало, ако…“. Факт е обаче, че широк автономен статут за българите, макар и в две области, на практика държави със свои столици, съответно Търново и София, се предлага от т.нар. Посланическа конференция на Великите сили в Цариград в края на 1876 г. За онази епоха това е решение, съпоставимо с днешните декларации на ООН или подобна международна организация. При това територията е съобразена в общи линии с онази на признатата на 28 февруари 1870 г. Българска екзархия, като включва и Северна Добруджа с Кюстенджа и Тулча, Южното Поморавие с Ниш, Пирот и Враня, почти цяла Македония, части от Тракия… Още с признаването на Екзархията на практика имаме проект за протодържава, най-малкото българите, а и чуждите наблюдатели са схващали нещата по този начин.
– Още един въпрос, който смятам, че е важен 146 години по-късно – доколко със Санстефанския прелиминарен мирен договор Русия защитава собствените си интереси?
– Договорът, подписан от двете воюващи страни в Сан Стефано на 19 февруари/3 март 1878 г., за нас е изключително важен. Той отразява нашия национален идеал за „целокупна България“, за обединението на нацията, особено във войните през 1912-1918 г. Затова аз съм последният, който би го отрекъл. Истината обаче е по-различна – договорът действително е предварителен, иницииран донякъде хазартно от ген. Игнатиев (по-късно граф) и военните. И е било съвършено ясно, че е незащитим в международен план, след като преди войната със споразуменията от Райхщад (26 юни/8 юли 1876 г.) и Будапеща (3/15 януари 1877 г.) Русия е поела задължението новата българската държава да обхваща далеч по-малка територия от двете страни на Стара планина. И за наше съжаление, именно това става на Берлинския конгрес през юли 1878 г. В интерес на истината руската дипломация не полага особени усилия да защити онова, което е декларирала с договора от Сан Стефано. Излиза, че Русия предпочита две по-малки формации (Княжество България и Източна Румелия) пред Санстефанска България! Няма съмнение, че една по-голяма и силна държава по-успешно би се откъснала от руската орбита, от състояние, близко до мечтаната в Петербург „Задунайская губерния“, отколкото две малки и подвластни на руския натиск държавици.
– Каква е ролята на българските опълченци в решаването на изхода на войната?
– Както вече стана дума, изключителна! И това се признава от всички тогавашни военни кореспонденти и аналитици, вкл. от руските. Дори и най-отявлените привърженици на руското влияние у нас (такива, колкото и да е абсурдно, има и днес!), надявам се, няма да отрекат фундаменталния принос на опълченските дружини в решаващите боеве на Шипка. Или, както възкликва Иван Вазов, опълченците спасяват Русия и нейния цар от неминуемо поражение – не само в конкретната битка, а и от гледна точна на цялата война.
– Традиционно е схващането в България, че освобождението ни е поднесено на върха на руските щитове. Можехме ли да извоюваме свободата си сами?
– Нека помислим какво означава да извоюваме свободата си „сами“? Гърция и Сърбия постигнаха свободата си с намесата на Великите сили, преди всичко на Руската империя. Нашите възрожденски лидери, на първо място Раковски и Левски, съзнаваха, че пътят към освобождението неминуемо би бил сходен с онзи на съседите. И по тази причина хвърляха всичките си сили за създаване на мощна организация и собствено, българско политическо представителство, за да участваме в решаването на собствения ни политически въпрос като активна страна, а не така, както се случва през 1877-1878 г. Водачите на българската революция планираха да създадат свободна територия, при което да апелират към Великите сили за преговори. Уви, това не влиза в плановете нито на Османска Турция, нито на руската политика, което се вижда и от самите събития.
– Как приемате полемиката за това да не се използва вече терминът „турско робство”, сега е модерно да се налага „турско иго” или „турско владичество”?
– Разбира се, терминът „робство“ е неточен, емоционален, но какво да се прави! Най-светлите умове на нацията, вкл. Раковски, Левски, Ботев, Вазов, схващат неравноправието и унизителните политически условия, в които живеят нашите предци, именно като „робство“ или „иго“. „Османско владичество“, „власт“ или „господство“ в научен план са по-коректни формули, въпреки че и те биха могли да бъдат критикувани. Още по-малко могат да бъдат приети изрази от рода на „присъствие“ и „съжителство“! За мен „робство“ и „владичество“ са взаимнозаменяеми понятия, но най-важното е да не бъдат политизирани, при това в примитивен, ксенофобски план, а схващани с оглед на самата епоха.
– Какво изгубиха българите в тези пет века робство и можем ли тук да търсим причините за разделението на обществото днес, включително и ожесточените спорове за премахването на руските паметници?
– Че загубихме много, е факт. Затова Левски и съратниците му се бореха да бъдем „равни с другите европейски народи“, по отношение на които изостанахме с векове назад, от гледна точка на образование, култура, научни достижения и т.н. Не бих преувеличавал разделението в нашето общество с оглед на отношението към Русия. За мен това се прави до голяма степен спекулативно от политиците. А и никой няма намерение да премахва паметниците на загиналите войници и офицери от Руско-турската война – достатъчно е да се разходим в Плевен и неговите околности, по върховете на Стара планина (не само Шипка и Св. Никола), а и на други места, вкл. паметника на цар Александър II в самото сърце на София. По коренно различен начин стои въпросът с монументите на съветския окупатор в София, Пловдив и къде ли не. Тези паметници не трябва да бъдат разрушавани, а според мен да бъдат експонирани в един исторически парк на комунистическия период от нашето минало. За мен най-подходящото място за подобен парк музей е територията на бившия комбинат „Кремиковци“, но засега не забелязвам „чуваемост“ по тази все пак важна тема.
– Каква е причината и кой оказва решаващо влияние да се стигне до Берлинския конгрес, който обезсилва Санстефанския предварителен мирен договор?
– Разбира се, интересите на т.нар. Велики сили, на „европейския концерт“, както се е казвало понякога. Не бива да забравяме обаче, че Русия е част от този „концерт“, а не „жертва на колективния Запад“, ако цитираме днешната злостна пропаганда. Става дума за геополитически планове, дори пазарлъци, ако сме откровени докрай. В такива случаи „големите“ държави, вкл. руската, следват своите глобални цели и не се интересуват особено от съдбата на „малките“.
– На фона на славословенето на Русия от част от българите има ли надежда, че ще дойде ден, в който България ще успява да защити по-добре своите интереси, или винаги ще сме подвластни на братския „ботуш“?
– Благодарност за пролятата кръв, за благородството на хиляди хора – да, но славословия и раболепно поведение – не! Това би било проява на интелектуална „недостатъчност“, незрялост, комплекси… Ние сме признателни като народ, доказвали сме го неведнъж, но да се използват нашите емоционални нагласи за прокарване на чужди, дори откровено антибългарски интереси е недопустимо.
– Вашето пожелание към нашите читатели за 3 март?
– Нека бъдем достойни и свободни хора, каквито бяха борците за нашата свобода и демокрация преди и през изминалите 146 години!
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
