Снимка: Личен архив
Любомир Кючуков е дипломат от кариерата, директор е на Института за икономика и международни отношения. От1996 г. до 1997 г. е бил главен съветник в Секретариата по европейска интеграция на Министерския съвет, а от 2005 г. до 2007 г. – заместник-министър на външните работи. Той е бил посланик в Лондон в периода 2009 – 2012 г.
Любомир Кючуков даде специално интервю за вестник БГ БЕН, в което насочваме вашето внимание върху най-важните процеси през новата 2022 година.
– Господин Кючуков, нова вълна на коронавируса завладя света, как това ще рефлектира върху световния ред?
– Самата логика на борбата със заразата парадоксално стимулира два противоположни процеса: от една страна, пандемията е глобална и налага обединение на усилията за нейното преодоляване; от друга – предотвратяването на нейното разпространение изисква затваряне и изолиране и на хората, и на държавите. В геополитически план тя катализира процесите. Китай пръв успя да се справи с нея, респективно да започне икономическото си възстановяване. Това достатъчно ясно очерта динамиката на международните отношения поне за няколко десетилетия напред. Става дума за борбата за глобално лидерство между Пекин и Вашингтон. В зависимост от това дали тя ще протече под формата на съревнование, или на ескалираща конфронтация ще зависи и сигурността на света. Развитието на процесите обаче сочи по-скоро към втората алтернатива, като постепенно противопоставянето започва да придобива някои от характеристиките на една нова студена война. Само че за разлика от периода до 70-те години на миналия век, когато Студената война беше в статичен, „замръзнал“ вариант, днес периодично се появяват нови горещи точки на геополитическата карта. Конкретно за китайско-американските отношения това може да се окаже Тайван, където може да се очаква сериозна ескалация на напрежението през следващите години.
– Много са конспиративните теории за възникването на пандемията от Covid-19, какво прозира обаче зад тях?
– Нарастваща несигурност и загуба на доверие. Несигурност за себе си, за работата, за доходите, за страната. Загуба на доверие не само спрямо управляващите, но и към целия т.нар. „естаблишмънт“, включително към представителите на науката и здравеопазването. Допълнени с чувството за дефицит на справедливост – доколкото социалните неравенства продължават да нарастват, а средната класа, която по принцип се възприема като гарант за стабилността на обществата, продължава да потъва. Неслучайно социологическите проучвания сочат, че болшинството от европейските граждани считат, че техните деца ще живеят по-зле от тях.
– Пандемията от коронавирус и поредните вълни, които избухват, поставят много ограничения пред хората. Някои от тях дори смятат, че тя не е случайна и всичко се прави, за да се поставят нови правила на живот. До колко това може да се отрази и на международните политически отношения?
– Пандемията промени значително политическата среда и в национален, и в международен план. Мерките срещу нея предизвикаха вътрешни разломи в обществата, като очертаха нова и неочаквано дълбока разделителна линия по въпроса за имунизацията. Същевременно правителствата са принудени да налагат непопулярни ограничения, за да предпазят от срив здравните и социалните системи и да не застрашат функционирането на икономиката. Появиха се опасения, че рестрикциите могат да се превърнат в стъпка към по-сериозни ограничения върху гражданските права. Нарастването на конфликтния потенциал на обществата създава условия за дестабилизация на държавите, което пък води до допълнителни напрежения в международен план.
– Великобритания е една от страните, които отново се оказаха сред най-потърпевшите от новия вариант Омикрон. Очаквате ли това допълнително да нагнети напрежението, провокирано от последиците от Брекзит?
– Логично е продължаването на мерките срещу разпространението на вируса да доведе до допълнително напрежение. И въпреки че пандемията като че ли се превърна в част от ежедневието ни, бунтовете (това като че ли е най-точната дума) срещу строгите мерки в редица европейски страни показват, че границата на обществена търпимост може да бъде прехвърлена. Като тук се появява опасността недоволството да бъде канализирано в подкрепа на популистки и националистически формации. От тази гледна точка ситуацията в Обединеното кралство е по-различна, доколкото този тип вот преди две и половина години беше мобилизиран в подкрепа на Брекзит, респективно – на сегашните управляващи. Въпросът дали и накъде ще се преориентира този електорат придава допълнителен елемент на несигурност относно политическото развитие в страната.
– Някои социолози в Обединеното кралство прогнозираха, че ако днес има избори там, партията на Борис Джонсън няма да ги спечели. Означава ли това, че тепърва той ще изпитва на гърба си последиците от напускането на Великобритания от ЕС?
– Обратното би било сериозна политическа изненада. Борис Джонсън пое голям риск, превръщайки се в символ на Брекзит. Това му помогна да спечели изборите, но го натовари с много отговорности и очаквания, които той обективно не може да оправдае. Нещо повече, събитията показаха, че информацията за условията на напускане на ЕС и за очакваните последствия от него сериозно се разминава с реалностите. Дори и най-големите песимисти едва ли са очаквали, че Брекзит може да доведе до толкова видими негативни ефекти като недостига на хранителни продукти, криза за бензин, липса на шофьори за тирове и линейки, проблеми с прибирането на селскостопанската реколта заради недостига на работна ръка и т.н. И ще бъде много трудно вината за всичко това да се прехвърли изцяло върху Европейския съюз, Франция или други външни фактори.
– Преди една година Джонсън обяви договореното с ЕС споразумение за свободна търговия, в което той виждаше много сериозни предимства за икономиката на страната. Сега обаче от Центъра за европейска реформа CER казват, че британската търговия е намаляла значително, след като страната е напуснала голямото семейство. Спад от почти 16% в търговията регистрират от организацията за всеки един от месеците до октомври 2021 г. в сравнение с цифрите при хипотеза, че страната е в ЕС. Тези икономически загуби могат ли да доведат до сериозна икономическа и политическа криза?
– Мнозина експерти предупреждаваха за опасността от подобен ефект. След като Обединеното кралство вече не е част от един близо половин милиарден общ пазар, отпадна свободното движение на работна ръка, стоки, услуги и капитали, а търговията се изправи пред нови административни, митнически, санитарни и транспортни изисквания, трудно можеше да се очаква, че събитията ще се развият по друг начин. Същевременно соченото като алтернатива допълнително отваряне към пазарите на страните от Британската общност, както и рязкото засилване на партньорството със САЩ, засега не дава очаквания резултат. Дали това ще доведе до икономическа и политическа криза в страната, ще зависи от способностите и скоростта, с които британската икономика ще успее да се адаптира към новите условия. Вероятно обаче този процес ще отнеме години.
– На този фон се наслагват и проблемите със Северна Ирландия, което пък рефлектира и върху вътрешната търговия в Обединеното кралство. Докъде могат да стигнат тези проблеми и има ли реална заплаха от ескалация на напрежението по границата?
– Тук се налага асоциацията с пушката от пиесите на Чехов, висяща на стената в първото действие и задължително гръмваща в третото. Всички тези проблеми бяха заложени в подписания с ЕС протокол за Северна Ирландия. Въпреки цялата дипломатическа изобретателност, вложена в неговите текстове, простият факт, че някъде трябва да има граница и митническа проверка, след като Обединеното кралство вече не е част от общия пазар, не можеше да се избегне. Въпросът беше дали това да бъде между С. Ирландия и Република Ирландия (което на практика отменяше споразумението от Разпети петък, възстановило мира на Острова), или между С. Ирландия и Великобритания. Ситуацията може да се опише с шахматния термин „цугцванг“, т.е. липса на полезен ход, когато всяко действие води до проблеми: или с Брюксел, или с Дъблин, или с Белфаст, или вътре в Ълстър. Без излишна драматичност може да се каже, че отново под въпрос е поставен гражданският мир в Северна Ирландия, плюс единството на държавата – когато стане дума за Шотландия.
– Британският премиер Борис Джонсън твърдеше, че излизането на страната от ЕС ще даде нови възможности. Нещо повече – той обяви своята визия „Глобална Британия“. Година след Брекзит допускате ли, че тя е реалистична?
– Самата логика на международното развитие прави подобна амбиция трудно реализуема. Глобализацията преформатира международните процеси, извеждайки ги на по-високо, регионално и глобално равнище. Нещо повече, противоборството между САЩ и Китай за глобално лидерство очертава тенденция към една нова двуполюсност, което остава само поддържащи роли за всички останали. Това се отнася дори за Европейския съюз и Русия, които в такъв случай биха седнали на втория ред на масата на глобалните играчи. Неслучайно ЕС изведе на преден план тезата за стратегическата автономия на Съюза, допълнена с декларираната френско-немска амбиция за изграждане на европейска суверенност. Преведено на разбираем език, това означава еманципация: политическа – от САЩ, икономическа – от Китай, ресурсна – от Русия. Условия, без които ЕС трудно би могъл да претендира за ролята на самостоятелен глобален играч. В тези условия в геополитически план Обединеното кралство едва ли би могло да разчита да постигне нещо повече от това да бъде първи сред партньорите, подкрепящи САЩ.
– Джонсън е под силен натиск не само от страна на опозицията, но и в собствените си редици. Дори някои от тях споделиха пред медии на Острова, че той е запазил поста си благодарение на Омикрон и решението да не се предприемат по-драстични противоепидемични мерки. Ще „отиграе“ ли британският премиер и тази ситуация?
– В политически план коронавирусът за известен период от време като че ли помогна негативните последици от Брекзит да бъдат размити и отговорността за проблемите, предизвикани от Брекзит, да се прехвърли върху последствията от пандемията, от което Джонсън се възползва. Но в крайна сметка натрупването на няколко кризи генерира своеобразен кумулативен ефект, който вероятно тепърва ще намира своите политически измерения. Като вътрешните противоречия при консерваторите не дават основания да се очаква, че при следващите избори ще бъде постигната тази партийна консолидация, която доведе до победата на предишните. И Брекзит вече не е тази спойка, която обединяваше партията, а по-скоро очертава линията на вътрешно разделение в нея.
– Каква година ни очаква на международната политическа сцена?
– Напрегната. И не по-сигурна. Съпроводена вероятно с нови трусове и колизии в международен план. Защото през последното десетилетие се наблюдава все по-задълбочаваща се ерозия на следвоенния световен ред, на намаляване ролята на международните институции и преди всичко на системата на ООН, на пренебрежение към международното право. Глобализацията променя самата рамка на международните отношения, утвърждават се нови субекти наред с националните държави (често по-влиятелни от тях) – транснационалните корпорации, глобалните НПО (тип „Грийнпийс“ и „Лекари без граница“), та дори и такъв наднационален фактор като ислямския фундаментализъм. Несигурността ще съпътства международните отношения, докато светът не намери своите нови баланси в променената глобална среда.
– Украйна може ли да „възбуди“ по-сериозен конфликт?
– Украйна се превърна в епицентър на конфронтацията между Русия – от една страна, и САЩ, НАТО, ЕС – от друга. При това конфликтният потенциал на ситуацията достигна нива, създаващи рискове от директен сблъсък – било то поради целенасочена провокация на терен, било поради случаен инцидент. Концепцията за взаимното сдържане доведе до спирала в трупането на оръжие и въоръжени сили около Украйна. От друга страна, след прецедента с Нагорни Карабах в постсъветското пространство набира инерция тезата, че замразените конфликти могат да бъдат решавани и от позиция на силата, с военни средства. В същото време до голяма степен се разпадна договорно-правната система за контрол и ограничаване на въоръженията, като в областта на ядреното разоръжаване остана само един действащ договор – т.нар. Нов СТАРТ за стратегическите ядрени оръжия, продължен в началото на миналата година след смяната на американската администрация.
Всичко това буквално принуди Русия и САЩ да се ангажират с диалог – на този етап за задържане на ескалацията на конфронтацията под контрол, но с надежда, че може да се намерят взаимноприемливи мерки и към деескалация. Проблемът е, че самият диалог до голяма степен девалвира през последните години, като от инструмент за търсене на решения се превърна в трибуна за отправяне на взаимни обвинения. Показателно за това дали може да се разчита на промяна в тази тенденция ще зависи от отговора на въпроса дали сегашният кръг от разговори ще остане епизод, или страните ще се ангажират в процес на съдържателен диалог, стремейки се да възстановят поне минимална степен на взаимно доверие, което да позволи постигането на договорености. Тук следва специално да се подчертае заявлението на президента Байдън, че САЩ няма да се ангажират с военни действия в подкрепа на Украйна, а ще се ограничат с тежки санкции в случай на избухване на въоръжен конфликт между нея и Русия.
– Как преценявате работата на българското правителство, ще съумее ли то да се справи със задаващите се кризи, или на косъм виси политическата стабилност в България?
– Би било некоректно да се дава оценка за правителството преди още то да е успяло дори да формира управленските екипи по министерства и ведомства. Във всеки случай то е изправено пред изключително трудни предизвикателства да реши натрупаните с години проблеми в страната в условията на сериозни международни кризи. За сложността, но и за неотложността на задачата свидетелства дори и коалиционният формат: четири политически формации (за някои от тях дори понятието „партия“ изглежда не съвсем точно) с различна философия и възгледи, за които най-силният подтик към сътрудничество бяха повишените обществени очаквания. Именно обществената, а не партийната подкрепа е и основният политически ресурс на това управление. И то ще може да изпълни своите цели единствено ако успее да я съхрани за достатъчно дълъг период от време – защото необходимите промени неминуемо ще я ерозират с течение на времето.
– Ще успее ли новата власт в страната да изкорени корупцията, или това ще се окаже по-скоро параван за други планове?
– Корупцията е най-сериозният проблем пред страната. Очакванията на обществото са това правителство да се превърне в една работеща антикорупционна коалиция. Респективно – усещането за успех или неуспех на управлението ще бъде свързано с изпълнението на тази задача, която няма да бъде никак лесна. При всички правителства, а и навсякъде по света, съществува корупция. Разликата е, че през последното десетилетие корупцията в България бе превърната в система, която постави в зависимост администрацията (чрез нейната политическа подмяна), бизнеса (чрез централизираното разпределение на основния финансов ресурс – еврофондовете), медиите (по линия на тяхното финансиране), съдебната система… И ако правителството не успее със своите действия да си осигури много сериозна обществена подкрепа за борбата с корупцията, съществува опасност то или да бъде бламирано от същата тази система, или да се превърне в част от нея. Впрочем, вече е очевидно, че това правителство по никакъв начин няма да може да разчита не на обичайния стодневен, но дори и на минимален политически толеранс.
– До каква степен сега всичката власт в България е в ръцете на президента Румен Радев?
– Президентът получи своето обществено признание, включително и на изборите, като един от ключовите фактори в противодействието на досегашната система. Затова върху него сега се концентрират както очакванията за промяна, така и съпротивата срещу нея. Според мен, да се твърди, че президентът се опитва да концентрира в себе си цялата власт в страната, означава да се подценяват неговите политически качества. Елементарната политическа логика сочи, че президентската институция няма политическия и административен ресурс на изпълнителната власт и промените могат да се извършат само от нея. Разбира се, при съдействието на останалите власти и институции, а не в противоборство с тях. Като отговорността за това също лежи върху правителството.
