Снимка: Личен архив на проф. Палангурски
Професор дин Милко Палангурски е дългогодишен преподавател в катедра “Нова и най-нова история на България” към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През годините заема редица административни длъжности в университета. Бил е зам.-декан и зам.-ректор на висшето учебно заведение по управление на качеството и акредитацията (2003-2007) и по научната дейност (от 2019-а), а също и ръководител-катедра, както и председател на общото събрание на Историческия факултет.
Научноизследователските му интереси обхващат: политическа история на България; дипломатически връзки на България с Русия; стопанска история на България; конституционно устройство на България.
Професор Палангурски даде специално интервю за вестник БГ БЕН, посветено на 115 години от обявяването на независимостта на България.
– Професор Палангурски, на 22 септември 1908 г. в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново княз Фердинанд е обявен за „цар на българите”. В резултат на какво се случва независимостта на България?
– С решенията от Берлинския договор страната е поставена във васални отношения спрямо султана. Васалитетът влиза в противоречие с националните стремежи, защото е комбиниран с унизителните системи на свободната търговия и режима на капитулациите, които позволяват намеса в икономическите и суверенните права на Княжеството. Идеята за обявяване на българската независимост е една стара и дългогодишна мечта. Тя се формира още по времето на Съединението и на „българската криза“, когато тя се използва като опит за натиск върху Великите сили. През 1897, 1903 и 1907 г. в дипломатическите среди се водят неуспешни разговори. Новият министър-председател Ал. Малинов определя за своя основна задача постигането на независимостта на страната. През лятото на 1908 г. постепенно назряват и условията. На 11 юли 1908 г. в Турция е извършен т.нар. младотурски преврат, който коренно променя ситуацията – става ясно, че прилагането на чл. 23 от Берлинския договор и постигането на автономия за Македония вече е невъзможно. Това налага решителни действия. На 22 септември 1908 г. в Търново князът и правителството по тържествен начин обявяват българската независимост от турския султан и разсичат възела от противоречия.
– Независимостта се случва 23 години след Съединението. Защо според Вас?
– Всички балкански народи в процеса на излизане от Османската империя преминават през период на васално положение – някои по-кратко, някои и по-дълго. Васалитетът заплашва и Съединението, защото клаузите, които се отнасят до Източна Румелия, продължават да съществуват юридически. Князът продължава да получава на всеки пет години султанския берат за управител на областта, за да му се напомни, че неговият статут на юг от Балкана е на временен управител. Остатъците от държавноправната структура на Източна Румелия де факто са ликвидирани, но в правния мир този юридически капан стои, а и финансистите не забравят изплащането на румелийския данък. Не се забравят и задълженията по железопътния въпрос, като страната продължава да има проблеми с чужда собственост на своя територия.
Осъществяването на независимостта е резултат от дълга подготовка, в която участие вземат всички български правителства. В София са наясно, че този акт не може да бъде плод на някаква трескава импровизация, тъй като става въпрос за нарушение на международното право, и пристъпването към него е невъзможно без пълна дипломатическа, военна и политическа готовност на страната и обществото.
– Успяват ли българите да изненадат дипломатическите среди с този акт?
– И да, и не. Правителството предприема сондажи за евентуалното признаване на независимостта, без едностранно нарушаване на Берлинския договор. Ключът на въпроса е във Виена и Петербург. Погледите на княза и кабинета са насочени основно към Австро-Унгария, която се готви да анексира Босна и Херцеговина, получена през 1878 г. като територия под окупационно управление. Затова в София разглеждат Виена като двигател на новата криза и искат максимално да използват участието й. Като подписала договора, Руската империя също не е безразлична към събитията на Балканския полуостров – всяка промяна тук без участието на империята се разглежда в Петербург като пряко посегателство върху нейните интереси. Тя иска да я обвърже в единна верига с проблема за анексията на Босна и Херцеговина и с постигане на определени преимущества за себе си в Проливите. Вестта за българската независимост не е приета радушно в европейските столици, тъй като съвпада с окончателната анексия на Босна и Херцеговина. Страната е обвинявана, че е провокирала кризата, но всички дипломати знаят, че Австро-Унгария предварително е уведомила другите сили, че ще извърши анексията, а България се промъква във времевия континуум между нотификацията от австрийска страна и последвалото публично анексиране. Високата порта показва агресивни намерения. Кабинетът заема твърда позиция, тъй като разбира, че само ако покаже неотстъпчивост, има възможност силите да намерят юридически вариант за излизане от кризата. Александър Малинов заявява, че при необходимост ще води война до „последна капка кръв“. Нещо повече – пристъпва към мобилизация на някои части от армията. Частичното събиране на въоръжени запасняци разтревожва Великите сили, които нямат намерение да воюват в този момент.
14 октомври 1908 г. Великите сили подават колективна нота, в която се настоява да се демобилизира армията и да се пристъпи към преговори. Преговорите се водят от Андрей Ляпчев, а събитията се развиват много близо до начина, известен от времето на кризата – 1885-1886 г. В София са наясно, че ще са нужни месеци, за да се постигне решение, затова не форсират събитията, разчитайки, че и сега ще се намери изход. Турция също е съгласна на преговори, но нейните искания надхвърлят разумното, като се простират от огромни суми до териториални отстъпки. Правителството се съгласява само да заплати компенсация за железниците и данъка за Източна Румелия от 82 милиона срещу незабавно признаване на независимостта. Турция също сваля първоначалните си искания и се спира на сумата 125 милиона франка. От този момент и двете страни отказват промяна в своите позиции.
Изправени пред опасността да получи удар върху своя престиж, Русия поема инициативата да изведе преговорите от застоя. Тя предлага финансова комбинация, с която поема разликата в предложените суми за сметка на турските контрибуции към Русия от 1878 г. София обаче няма и тези пари, което кара Петербург да отпусне необходимите средства като заем. Това е единственият заем, който има пряка възвръщаемост след 1888 г., тъй като прави страната собственик на 309 км жп линии и освобождава бюджета от задълженията по румелийския дълг. В средата на април 1909 г. България и Турция подписват окончателния протокол и София веднага получава нужните ноти от Великите сили, с които се признава независимостта. Независимостта практически е дипломатически по своята същност акт.
– Кои са ключовите имена, които са изиграли решаваща роля, за да се случи обявяването на независимостта на България? И каква е ролята на тогавашното правителство на Демократическата партия?
– Несъмнено най-голямата заслуга е на министър-председателя на страната Александър Малинов. Той е роден на 21.ІV.1867 г. в с. Пандаклия (дн. Ореховска, Украйна) и е един от многото български младежи, които се завръщат в родината на своите деди, за да участват в изграждането на младата държава. Завършва право в Киев през 1891 г. и прави дълга кариера като съдия, адвокат и прокурор. Юридическата кариера му създава солидно име и това му осигурява много добър старт в политиката. Великолепната подготовка, пословичната честност, принципност и способност на общественик печелят доверието на П. Каравелов и преди смъртта си той посочва Александър Малинов за свой наследник като лидер на Демократическата партия. Единственият партиен шеф в новата история на страната, който остава на тази си позиция цели 35 години и успява да съхрани организацията си през всичките бурни превратности на съдбата. Така започва кариерата на единствения българин, който има в биографията си пет указа за назначаване като министър-председател. Парламентарист, с 12 депутатски мандата, той е неизменен политически фактор и лидер на партия през първите десетилетия на ХХ век. Обществото приема с надежда управлението му и осигурява мнозинство в ХІV ОНС.
Разбира се, трябва да се подчертае и ролята на другите министри, депутатите, военното ръководство, целия дипломатически корпус, опозицията, пресата, общественото мнение. Всички обществени фактори са включени в тази героична, макар и не силова епопея, макар за първи път в родната ни история в ново време да плашим с война.
– Можем ли да кажем, че независимостта е вследствие на израстването на българския политически елит?
– Категорично! За това има едно непоклатимо доказателство. Българският суверенитет не е плод на военна операция, а на дипломатическа и финансова мъдрост. Ние сме единствените, които ставаме независими без война, а както знаете, войната е страшен изход от всяка криза. Изход, който носи със себе си човешки жертви, използване на ресурси и т.н. Така нацията съхранява ресурс за водене на войните за национално обединение.
– Какво се променя за България след обявяване на независимостта?
– Изчезва последната автономия, която произлиза от Отоманската империя. Обявяването на независимостта е акт с непреходно значение. Тридесет години след възобновяването на родната държавност Княжеството успява да се еманципира окончателно в европейската общност и да се изравни с останалите в икономически, юридически и политически смисъл. България получава своето окончателно признание, което значително облекчава националното й развитие, стопанския просперитет, възможностите за търговия и т.н. От обект на международната дипломация, който няма право на пълна самостоятелност, страната се превръща в самостоятелен субект, който има възможност за своя линия, постигане на цели, сключване на договори и всички атрибути на независимите държави. Още нещо, което подценяваме, или по-точно му отделяме малко внимание – страната възстановя своя статут, който губи през 1371 г., когато се превръща във васална държава на Османската империя, преди да загуби своя суверенитет през 1396 г. Страната окончателно е призната за „Царство“, а княз Фердинанд I приема титлата „цар на българите“. Всички агентства прерастват в легации, с което българските представители се изравняват по ранг със своите колеги. Българският владетел прави ред визити, за да се представи като законен владетел и в битността си на първия след 513 години български цар. През 1910 г. руският цар не само трябва да преглътне „наглостта” да се появи още един православен цар, но и да води преговори за сключване на военна конвенция.
– Днес, 115 години по-късно, можем ли да се поучим от този пример на взаимодействие между тогавашното правителство и княз Фердинанд?
– Власт, власт възпира! Този постулат на демокрацията важи и тогава, и сега. Всяка институция трябва да работи в изпълнение на главната цел. Може и по-различни пътища. Като пример от 1908 г. мога да Ви дам случая с определяне на датата за провъзгласяване на независимостта. Правителството решава деня и княз Фердинанд трябва да се съобрази – и пристига по-спешност в Русе от Виена и оттам с министрите се отправя за Търново. До този момент двете институции имат различни възгледи как да се направи обявяването. И това е важният урок – не е опасна дискусията, тя е необходима за вземане на крайното решение, опасно е, ако след решението започнат различни политики от страна на националните институции.
– Като имаме предвид как изглежда днес съвременният политически живот, какво ни пречи да се поучим от историческите уроци, които са ни завещали нашите предци?
– Има една мантра в българския политически живот – че, виждате ли, не сме се учили от единомислието, което го имало при най-важните ни политически актове – Съединението и Независимостта. Истината е малко по-различна – такова единомислие няма и не е възможно да има в демократична система. В деня на Съединението в София Драган Цанков свиква многолюден митинг против него, румелийските русофили не искат да губят своята власт и дълги години твърдят, че Съединението е променило българската история в неправилна посока. Нито една политическа партия от опозицията не застава зад правителството, като го обвинява в какви ли не грехове и го критикува за всяка стъпка, като атаките са и в медиите, и в парламента, и сред обществото… Единомислието при осъществяването на подобни актове за мен е дори опасно. Това означава подозрителен тоталитарен подход. Критиката е важна, тя предпазва управляващите от големи грешки. И това е в сърцевината на демократичната система. Неслучайно актовете, които ни правят горди с историята, са при функционираща парламентарна демокрация. Така че урокът е един-единствен: пазете демократичните институции и политически живот – те са гаранция за правилните исторически решения.
– Темата за националния празник на България и неговата смяна е актуална от години. Много историци смятат, че той трябва да бъде не 3 март, а да е 6 септември или 22 септември. Управляващото мнозинство пък предлага с промяна в конституцията за национален празник да бъде определен 24 май. Според Вас това съдържателен дебат ли е?
– Както винаги, дебатът в България се превръща в напрежение по политическия разлом „Изток-Запад“. Първо за конституцията. Никой не чете документи в родната ни страна. По конституция „национален“ празник няма – има официални. Т.е. този извънреден статут на 3 март – като „празник на празниците“, е остатък от предходната конституция и решение на последния тоталитарен парламент. Време е празничната система да се преведе в съответствие на основния закон на страната. Не може празник, пък бил той и 3 март, да бъде на противен на обществения договор, който сме сключил с конституцията, но което показва и правният нихилизъм, и политически пристрастия, щом нещата опрат до влиянието на Москва в България.
Вторият въпрос е какво празнуваме. Няма друга държава в Европа, няма друга Балканска държава, произлязла от Османската империя, да празнува издигането си във „васално княжество“. Преди малко Ви припомних кога ставаме васални – след битката при Черномен през 1371 г., тоест преди окончателната загуба на държавния суверенитет. Връщайки се към този статут, все едно се радваме, че османските пълчища са пречупили не само нас, а и другите балкански народи. Никоя друга държава на полуострова, а те всички се появяват след руско-австро-англо-турски войни, не определя своя национален празник от договор, подписан между две други държави, който отгоре на това е прелиминарен, т.е. предварителен, а или от началото на своите революции, или от своите обединения, или от своята независимост.
– Кой трябва да бъде националният празник на България?
– Ами ако вземем пример от другите народи – Независимостта или Съединението. Те не само са нашата гордост, те са нашите събития, в смисъл на „наше дело“. А и 24 май трябва да заеме своето място – празникът предшества нашата държавност и е неповторим като обществено присъствие.
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
