Картината “Родопчанка” на Александър Филипов
Беше същата като името си. Всичко в нея започваше с „не“, а после продължаваше с ненаситно и бездънно „да“ чак до изгрева, когато той най-много обичаше да я рисува.
Тялото й изплуваше в млечната сивота на зазоряването и по слюдено-нежната кожа пробягваше сънлива леност. Сякаш изтъняла, прозрачна вълна преминаваше и се отдръпваше по амфорните ѝ очертания, заседнали в пясъците на възхищението му. Измамни миражи, като заблудата за вечност.
– Ако знаеш само какви печени филии мога да правя – незабравими! С червен пипер, чубрица и сол!
Гласът й превръщаше утрото в ден. Имаше грапав тембър, с гърлено-хрипливо придихание, и винаги говореше за обикновени неща. Събуждаше се рязко, без прелюдия между сън и разсънване. Тръгваше гола из къщата. По гърба й пропълзяваха дълги, лъскави кичури и люлееха в тишината карамелени отблясъци, гъсти и лепкави като безвремието, което го обгръщаше отвсякъде.
В стария дървен долап се търкаляше четвърт хляб. Вкаменен от недояждане. Забравен. Ненасъщен поради изоставената им необходимост да бъдат обикновени и живи. На него не му пукаше кога за последно е ял. На нея й стигаха печените филии…
Върху бялото платно до прозореца той рисуваше косите й с червен пипер, чубрица и сол. Тъмнозеленият връх Усоица отсреща блокираше перспективата. Нямаше хоризонт. Слава Богу! Щяха да си останат тук.
– Ма еееййй, туй курвиту и вдън гора тилилейска та намери бе, мравояд! Уж доде тука да самотуваш, а то какво стана, как са обърна работата… Носа си навън не показваш, изцибрил си са като ошáв и кат че ли… май, май… само мрави ядеш, Севаре! Ай земи да ми направиш един списък, тия дни ша ходя до града, ша ти накупя някои работи. Не може то тъй само женски кълки да гризеш. Ша окапеш, дорде са усетиш! То бива любов, бива, ама… ей на… като лятото преминава…
Бай Стамо, комшията, сграбчи шепа ръждясала тел и ядосано я запрати в другия край на двора си. Нещо диво изпищя в буренака и невидима сила разлюля листата на репеите. Зъм! Много се въдят тука, ама не се показват. Хапят иначе яко, ако пръв не посегнеш да ги убиеш.
– Не е любов – отнесено отвърна Севар, – повече е! Нарича се вдъхновение! Дано по-дълго да продължи!
Очите му потъмняха. Хлътнаха като дупки и в тях се вкълби светът, шмугна се в дълбокото им и притихна. Вечерта пристъпи на черно.
– Бах туй вдъхновение – поклати глава комшията, – ако ша пукнеш от него, по-добре хич да не идва. Мадамата поне пожали! Каква сочна беше кат я забърса, пък сега и тя на сянка се е обърнала. Лика-прилика сте си. Костилки на камък. Няма как да пуснете корен. Ша ви издуха вятърът кой откъде…
Севар спусна резето на портата и нагази в топлия мрак. От горния прозорец на къщата струеше светлина, медена и ленива, като косата на Неда.
Беше я срещнал на Кривото – изоставения, изронен път нагоре към Плаковците – необитаема махаличка, до която вече никой не идваше. Следите от някогашното човешко обитание се губеха в пепелта от изгнила ланска шума и последните пристъпи на лятото, заинатени в жилави треволяци и папрат. Отивала си до тях, така му каза. Сякаш ставаше въпрос за съседната улица. Нещо искала да си вземе от къщата. Тя била вече умряла, къщата де. Ама там, под пружината на кревата, си била скрила една носия. Нея искала да прибере. Не че имала какво да я прави в апартамента в града, ама на! Носията не й давала мира. Но взела, че спукала гума, та затова си седяла посред Кривото и си мислела, че вече наистина, ама наистина нямало какво повече да се случи…
Тогава също се свечеряваше. Нощите тук връхлитаха като демони – сбухваха планината с ципеста, черна жега и чак по-късно търкулваха звезди като въглени. Да стоиш под тях и да си броиш греховете. Да се ядеш отвътре какво още не си направил в този скапан живот. Уж всичко изглеждаше близко като звезда, ала протегнеш ли ръка да я хванеш, изведнъж разбираш колко си малък ти и колко голяма е тя.
Тъй и с Неда. Не можа да отиде за носията. Над умрялата й къща вече не светеха звезди. На Севар първо му каза „не“, когато я покани да остане у тях, докато съмне. После пък „да“-тата нямаха край. Слава Богу, че името й беше такова – Не- да-да-да-да -дааааа! Вдъхновението го помете като потоп. Нищо не искаше да знае за нея. Стигаше му, че тя беше дошла и беше останала. Че се беше откъснала от всичко и насищаше взаимното им безвремие с голото си спокойно и умиротворяващо тяло. Като хляб, за който той дълго беше гладувал.
Рисуваше я до пълно изтощение. С молив, с четка, с пръсти, с устни, даже с наболата си брада я рисуваше. До ситни капчици кръв я рисуваше. Приличаше му на безсмъртна малина. Изпиеш росата й, сдъвчеш я, а след малко я виждаш отново цяла целеничка. Нетрайна като сезон. Тук е, а някак я няма. Не-да. Да-не. Жена, през която преминаваш и се връщаш. Къща, която не можеш да изоставиш. Тяло, което имаш, но не притежаваш. Душа, която бяга, а ти все я гониш. Неда и толкова!
– Има нещо неуловимо в лицето ти, което все се опитвам и не мога да нарисувам. Изплъзва ми се. Дори не знам как да го назова. Нещо диво. Неопитомено. Трепти и изчезва. После пак се завръща. И аз се учудвам как удържаш цялата тази стихия, защото си способна да прекараш часове неподвижна, без да пророниш и дума. Даваш ми и не ми даваш да те нарисувам.
Севар захвърли молива настрана и захлупи върху масата поредната неуспешна скица.
Обичам да се заседявам – отвърна Неда, – обичам да ме обичат, когато се заседявам. Очите й сякаш се изпълниха с течен мед, в който зениците й полепнаха като доволни пчели.
– Често ли се заседяваш? – попита Севар.
– Не – усмихна се тя, – само колкото да се уверя, че някой друг може да открие още нещо, заради което да ме обича.
– Кое е това нещо – раздразнено настоя той, – кажи ми за него, за нещото ми кажи!
– Сам трябва да го откриеш – някои виждат в мен едно, други – друго. А аз съм изпомежду. От не – до – да. Не-да. Неда. И притежавам една-единствена причина, за да бъда истински обичана. Нея трябва да уловиш, за да ме намериш. Ако можеш.
Тя се разсмя и Севар за пръв път усети във въздуха зловещо и радостно ехо. Не я докосна тази нощ. И в следващите нощи не я докосна. Взираше се в лицето й, спокойно застинало под лунната светлина. Търсеше единствената причина , верния щрих, който щеше да запази Неда на платното завинаги, и не посмяваше да го открие.
Заваля. Планината се сми в зелена мараня и задимя нагоре като ароматен есенен чай. Бай Стамо замина да си прави изследвания в града и в пустото село останаха само Севар и Неда. По-точно само Севар. Неда сякаш изчезна. Стана толкова тиха и невидима, колкото можеше да бъде вселената, преди да реши слънце ли да плисне през деня над света, или дъжд. В небето се настани равновесие. Ни топло, ни студено, половинка радост, половинка тъга. Настъпи сезонът на съвършенството – избистрено нищо, в което лятото още не си беше отишло, а есента още не беше дошла. Насред отсъствието им стоеше Севар, чоглав до онемяване.
– Ти защо стърчиш зад оградата и се поклащаш като плашилоо?
Златокосо момиченце затрепка насреща му с изящни клепки, подобни на пчелни крилца. Приличаше на отворено бурканче с мед, в което слънцето топеше лъчи като жадни хоботчета.
– Защото съм плашило – усмихна се Севар, – вече не мога да мисля, нито да чувствам, нито да рисувам. Плашилата са такива. Могат само да стърчат и да се поклащат.
Детето го погледна с разбиране, въздъхна загрижено и отрони:
– А пък ние с тати дойдохме дотук, за да намерим мама. Тя много обича да се заседява при разни хора. Все я няма и филиите вкъщи трябва да си ги препичам сама.
Сърцето на Севар запърха като прилеп, заслепен от светлина. Малката продължи :
– Те много се карат, щом я намерим. Тя му казва да я остави на мира, а той й отвръща, че не можел, защото все още я обичал поради една-единствена причина.
– Коя е тази причина? – с пресъхнали устни попита Севар .
– Аз – с възмущение го изгледа момиченцето, – не виждаш ли? Тати казва, че само аз мога да бъда единствената причина.
– Дане , Данеее – извика от пътя висок мъж с изстрадало, бледо лице – хайде, идвай, моето момиче, с мама те чакаме да си ходим у дома.
До мъжа стоеше Неда и карамелените отблясъци на косите й , разлюлени от вятъра, тичаха към детето, за да го прегърнат.
Севар сóвна назад към къщата, разтреперан от болка, сякаш ухапан от зъм. На един дъх изкачи стъпалата и блъсна вратата към стаята. Миришеше на изгорели филии. Сграбчи ги в шепата си. Стри ги на прах. После смеси червен пипер и чубрица в малка паничка. Платното до прозореца го очакваше – лице без черти, разбулено под зелените кичури на Усоица.
Мракът от хлебните въглени пропълзя по полето на картината и превърна бялото в нощ. Над него лумна червеното пипéрено зарево на ревността. Избухна като изгрев над ароматно чỳбрично женско тяло, стаило в утробата си капчица мед, заспала, самодостатъчна и блажена. Той се отдръпна и с дива радост се вслуша в буреносния тътен, изпълнил гърдите му. Беше уловил единствената причина. Беше намерил Неда.
