Елисавета Дачева: 24-ти май е най-българският празник

Елисавета Дачева е режисьор, преподавател и театрален педагог. През 2015 година тя създава „Театрална работилница  ЛОНДОН”  (THEATRE WORKSHOP – LONDON).

Елисавета Дачева е родена в Монтана през 1972 г. Завършва публична администрация в НБУ в София, а след това продължава следването си в специалност „Право” на Бургаски свободен университет. Впоследствие завършва актьорско майсторство в Лондон. Завършва магистратура като Master of Arts (MA) in Actor Training and Coachingat University of London The Royal Central School of Speech and Drama през 2019 г.

В периода 2018- 2021 г. към Работилницата се включва и аматьорският театрален състав КК “The Metlite”.Постепенно се оформя българско театрално училище за възрастни, в което, освен  че подготвят представления със свои сценарии по мотиви от популярни български комедии, участниците се запознават с театралния занаят, наука и практика.

Елисавета Дачева даде специално интервю за читателите на вестник БГ БЕН в навечерието на най-българския празник – 24 май.

– Какво е усещането да създавате българско изкуство зад граница?

– Не мога да разделя изкуството на българско и небългарско (чуждо). Даже напротив – изкуството е универсално, вечно и необходимо като въздуха. То е онова, без което не можем. Най-видимият израз на човечност заради начина, по който ни изразява и по който се възприема. Защото само емпатията, състраданието и желанието да разберем другия (според мен са най-човечните качества в човека) са онова, което ни води в търсенето ни в произведенията на изкуството. Възхитата, удоволствието и преклонението идват след това. И най- голямата награда за Твореца – вдъхновението, което да предаде на останалите и да ги превърне в Творци и съ-Творци! И ето тук е може би мястото, където да направим малка уговорка: огромна чест, отговорност и трепетно вълнение  е да правиш театър на български език за българи в чужбина. Всички българи в Чужбина (главната буква е умишлена, като израз на цялото извън българско териториално пространство) имаме нещо общо – „липса“. Без да уточнявам, вероятно всеки би я нарекъл с различно име, но мисля, че точно това е, което ни обединява. Търсейки начини да запълним тази „липса“ – ние се събираме, смеем се, прегръщаме се, общуваме и запълваме с най-българските неща, които носим със себе си оттам, от България. Народни песни, танци, книги, история, религия, занаяти… За мен това е Театърът. Щастлива съм, че тук открих българи, с които си приличаме, за които театърът е страст, трепет и чувство, с които пълнят в Чужбина нашата България.

– Как се роди идеята за създаването на „Театрална работилница Лондон”?

– Случайно. Докато учех в колежа актьорско майсторство (West London College), имах удоволствието и честта да изнеса открит урок за Константин Сергеевич Станиславски. Спомням си как се опитвах да обясня театралната система, която е създал и неговите студиа, създадени към Художествения театър, лаборатории и групи за театрално изследване и развитие на експериментален театър. Открих, че английският ми по онова време позволява само да обобщя всичко в една дума – работилница. С годините учене и преподаване открих още много думи, изрази и възможности да преведа по-точно и разбираемо на английски и системата на Станиславски, както  и труда му, но така и не открих по-точен израз за онова, което правим, докато случваме магията на Театъра – работа в работилница. Исках да правя театър! Единствено възможно ми се видя да си направя работилница и там да си усъвършенстваме всички и занаята, и уменията, и творбите.

Българинът е еднакво свързан с България където и да е

– Патриотизмът по-силен ли е сред българите в чужбина?

– Патриотизмът е по-различен в чужбина. По-осезаем, по-чувствен, по-изразен. Заради същата тази „липса“. Мисля, че българинът е еднакво свързан с България където и да е, но българите извън България се задъхваме понякога като риби на сухо. И в същото време българите, които живеят в България, не мислят за Родината като нас, както рибите не мислят за водата, в която живеят. Естествено е разстоянието и времето да оказват влияние на ретроспективните оценки. Така както тъмнината дефинира светлината, така отсъствието дефинира присъствието. Затова си мисля, че патриотизмът има различни проявления, когато си в България и извън нея, но едва ли силата е това, което ги различава. По-скоро разстоянието, времето, прекарано разделени, фокуса над събитията „вътре“ и „вън“, опита, който натрупваме, докато „липсваме“ или чувстваме „липса“.

Любовта е най-важна при създаването на една постановка

– Вие сте режисьор от дълги години, кое е най-важното при създаването на една постановка?

– Любовта. Същото, което е най-важно за създаването на всяко творение, дете, семейство, род, държава… Любовта във всичките й проявления. Ако използваме фразата на Шекспир, че „животът е една голяма сцена и всички ние сме актьори“, и обърнем перспективата, то театърът е един умален модел на живота и всяка трупа е род, семейство със своите старци и старици, мъдреци и глупчовци, смешници и сериозни, синове и  дъщери, братя и сестри, братовчеди, загубени и намерени роднини, луди глави и всичко, което един голям род включва. Всяка пиеса, която идва на репетиционната маса, всяка работа по създаването би могла да се разглежда като родово дело и всяка премиера като дете на рода. А ражда ли се дете без любов? Без страст? Без мъка? Без болка или страдание? И не са ли децата, което свързва, продължава и прави рода безсмъртен? Да, мисля, че най-важното в една постановка е Любовта. После грижата, трудът, отдадеността, отговорността и страстта.

– Направихте постановката „От бесилото към безсмъртието“. Преди малко повече от седмица я представихте за втори път, този път в Посолството на България в Лондон. Защо решихте точно в този сложен и труден за света, а и за България, момент да я качите на сцена?

– С риск да прозвуча драматично, ще ви отговоря така: аз не виждам как този момент се различава от който и да е друг исторически момент. Бързам да поясня. Покажете ми сто години в последните 5-10 века, когато не е било сложно, трудно и страшно. Само сто години от хиляда са време на спокойствие, просперитет или мир. Пандемии, войни, глад, революции, въстания, робство и битки са се случвали на интервали или едновременно, но непрекъснато от древността до сега. Всяка нация, държава, народност е преживявала огромни потресения в малки периоди от време и във всяко поколение има поне по едно събитие, което го определя като страдащо. Едновременно с това, във време на трудности, страх и безпътие, може би трябва да се обърнем към онези, които са осветили пътя ни и безспорно ни показват вярната посока. Към примерите, издържали проверката на времето, надраснали обстоятелствата и станали достойни, за да ги следваме. Започнахме работата над този проект във времето на пандемия и го завършихме, когато се разрази военният конфликт в Европа. Да, за нашето поколение това са дни на проверка и изпитания, страшно време, в което има и болка, и страх, и страдание, и смърт. Не мога да не направя, ако не фактически, то емоционален паралел с годините,  предшествали и последвали смъртта на Васил Левски. Години, пълни със страх, болка, отчаяние и изпитания. И ако трябва да отговоря кратко, бих казала, че емоционалните паралели са толкова много, че може би само история от такъв мащаб би могла да ни помогне да разберем, че не сме сами, не сме единствените поколения, минали през това, че имаме съвършен пример пред себе си. Дедите ни са го направили, ще го направим и ние. Ще преминем, ще останем и ще пребъдем както тогава, така и сега. Ето това ми се иска да усети публиката, когато дойде да ни гледа.

Режисьорите са най-практичните романтици, казвам го с усмивка, но е вярно

– Какво коства на всички българи, които участват в „Театрална работилница Лондон”, за да направят един спектакъл?

– Всичко – време, пари, сили, енергия. Времето е фактор – огромен, особено тук, в Лондон, където разстоянията са големи. Някои от актьорите пътуват час, час и половина на вечер след работа, за да дойдат на репетиция от два или четири часа и това два-три пъти седмично. Това са допълнителни 12-20 часа на седмица работа. Отделно ученето вкъщи, текст, мизансцен, движения, интерпретация, ритъм, песни, танци. Всичко се репетира вкъщи, преди да се дойде на репетиция. Всичките ни актьори имат семейства, деца, съпруги или съпрузи, майки, бащи. Това време е взето от тях, не от работните им часове, а от часовете след работа, тези, в които трябва да се видят със семействата си и да участват в семейния живот. Голям поклон към тези търпеливи, разбиращи и подкрепящи хора, които ни заобикалят.

Пари – плащаме за всичко сами: репетиционни зали, пътни разходи, костюми, декори, реквизит, техника, микрофони, кабели, миксери, прожектори… Списъкът е огромен, разнообразен и винаги нещо не достига. Да не забравяме залите за представлението, които в Лондон са доста скъпи, особено когато нямаш финансова подкрепа. Когато тръгнем за генерална репетиция или представление, ни е нужен ван или поне две коли за багажа. Отново всичко това се попълва от нас и финансово страдат семействата ни. Сили – за да излезем на сцената що-годе готови, се изискват минимум 4 месеца, по около 50-60 часа на месец работа. Помислете –  това е още една работна седмица по 9 часа всеки ден. Ако всички работят четири седмици в месеца, ние работим пет седмици. Това изисква много сила, физическа и емоционална. И огромна мотивация. Дух- възрожденски! Да даваш, без да очакваш в замяна. Да жертваш време, средства, сън. Да търсиш, питаш, учиш непрекъснато нови неща. Да си толкова погълнат от ролята си, че да си изпуснеш спирката, репетирайки наум, да разговаряш вкъщи с реплики от пиесата, да забравиш да се нахраниш, но да си направиш упражненията за дикция… и да си щастлив, че си част от радостта, която създаваш и раздаваш от сцената.

– Коя е най-голямата Ви награда като режисьор? Любовта на публиката или ентусиазмът на актьорите?

– Да се усмихна, преди да заспя. Мисля си, че любовта е основно взаимност и се подхранва от двете страни. Публиката ме обича толкова, колкото аз я обичам. И ако някой от нас наруши това и даде мъничко повече обич, другата страна веднага избухва любовно. Това е самообуславящ се процес. Всъщност – физика. Всяка любов има срещу себе си равна по сила любов. Ентусиазмът на актьорите е огромна мотивация за мен като човек и много полезен на и за „Театралната работилница”, но не е режисьорска награда. По-скоро наградата за мен като режисьор е възможността да си свърша работата, и то добре. Актьорите да са спокойни и стабилни на сцената, публиката да съпреживее и стане част от спектакъла, посланието ни да е разбираемо, разбрано и да ни отговорят. Да сме адекватни, прецизни, точни и фокусирани. Като се замислиш, все практични неща. Мисля си, че режисьорите са най- практичните романтици. Казвам го с усмивка, но всъщност е вярно.

– След повече от две години пандемия и рестриктивни мерки сега наблюдава ли се жажда за култура? Как преценявате?

– Да. Да, мисля, че жаждата за култура идва от същото онова проявление на съпричастност и желание за връзка, за които говорих по-горе. Желанието да си заедно с някого, споделяйки едно и също ментално, физическо и емоционално пространство и изживяване. В същото време всички ясно си даваме сметка за ежедневните трудности и предизвикателства, намалената покупателна способност, нуждата от повече средства, за да се покрият режийните разходи, финансовата криза, предизвикана от политическите обстоятелства, в която целият свят се намира в последно време. Това не може да не се отрази на хората и на обществото, оттам и на публиката като част от това общество, оттам и на нас – онези, които имат нужда от публика не само за да споделят себе си, но и за да продължат дейността си. Във времена, когато трябва да избираш да платиш тока и газта или да отидеш на театър… театърът обикновено губи. Освен ако не си артист!

Най-значимата ни победа е победата над безпросветността 

– Какво е за Вас 24 май и как ще го отбележите в Лондон?

– За мен 24-ти май е най-българският празник. Въстания, революции, освобождения, победи… Като си помисля, всичко това е свързано с битки, войни и жертви, но най-значимата ни победа е всъщност победата на светлината над мрака. На знанието над незнанието, на просветата над безпросветността. Празникът на Азбуката ни, онази, на която пишем и четем, учим и разбираме света, онази, която изразява езика ни, а чрез него и същността ни, до най-съкровените ни мисли. Онези букви, с които пишем най-скъпите ни неща: Мама, Татко, Родина, Отечество, Обичам, Семейство, Род, Деца, Радост, Щастие, Благодаря, Любов… Спомням си празника в детството ми, баща ми, който беше актьор – твърдеше, че това е празника на културата, защото без азбука нямаше да я има българската култура или поне не такава,  каквато я познаваме. Родът на майка ми – три поколения учители. Всички празнувахме не заради манифестациите, а защото вярвахме, че 24 май е най-светлият празник от всички. Аз обичам да пиша думи върху бели листи с писалка и мастило. Като малка, преди да се науча да чета и пиша, мислех, че това е истинска магия, вълшебство. Мислиш си нещо и слагаш знаци на хартия, а после, като мине време, ги гледаш и виждаш какво си си мислел тогава, даже можеш да видиш какво си е мислил някой друг, дори той да не е тук. Все още си мисля, че това е чудо. Така и смятам да отпразнувам този ден – ще напиша нещо с моята мастилена писалка като почит към онези, създали, запазили и предали тези знаци, наречени букви, и към всичките ми учители, които с безкрайно търпение ме научиха да чета и пиша. Към всички онези, които избират културата, сцената, книгите, екрана, преподаването, просветителството, словото и  писалката, пред всичко друго, което светът им предлага, за прослава на знаньето и продължение на делото на Кирил, Методий и техните Ученици, да се свети името им завинаги, Амин!

– Какво ще пожелаете на нашите читатели за 24 май?

– Здраве, Мир, Благоденствие и Благослов! По повод празника ми се иска на всички да кажа: четете и пишете на български език! Докато я има нашата азбука, докато ни има нас, докато най-скъпите ни неща можем да напишем на български език, с български букви – ще я има и България. Където и да сме, каквото и да правим, ние имаме едно нещо, което ни свързва, което ни помага да се разбираме, отличаваме и да се обичаме. Всичко е преходно, всичко отминава, забравата може да покрие всичко, но по-малко вероятно е да се случи, ако го записваме, четем, пишем и учим децата си на това вълшебство.

Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални  финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!

Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697

Благодарим за доверието!