По-малко от месец остава до началото на новата учебна година. Време не само за приятни ваканционни занимания, но и за подготовка на учебния процес. Гостуваме на българското училище “ИВАН ВАЗОВ” в Престън, Великобритания.
В края на миналата учебна година талантливите възпитаници на учебното заведение издадоха първия брой на училищния вестник „Чичовци“, посветен на годишнината от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов. Учениците с гордост вече наричат себе си журналисти.
В училище „Иван Вазов“ в Престън обаче от новата учебна година предстоят още нови проекти. Създател на българското училище е Ралица Невянова-Бойкова. Тя е завършила българска филология в Пловдивския университет „Паисий Хилендарски“ през 2003 година. Живее във Великобритания от почти десет години. Създава българското училище „Иван Вазов“ в Престън през 2021 година и от тогава до днес е негов ръководител и учител по български език и литература.
Ралица Невянова-Бойкова даде специално интервю за вестник БГ БЕН, в което „отвори“ вратата на училището за всички наши читатели.
– Броени дни остават до новата учебна година. С какви чувства ще я посрещнете?
– Аз нямам дългогодишна практика като учител и винаги много се вълнувам преди началото на учебната година. А може би вълнението е еднакво, независимо от броя на годините – това времето ще покаже.
Всяка нова учебна година е ново предизвикателство. В класните стаи влизат деца, които уж вече познаваш, но те са някак пораснали, помъдрели, променени. Съответно се променяш и ти – не ти оставят избор.
Влизат и нови деца, с които тепърва предстои да създадем връзка, да изградим доверие помежду си, да си дадем шанс.
Чувствата ми са смесени – щастие, радост, любов, нетърпение, вълнение и мъничко тъга. Преди да ме попитате защо е тази тъга, ще побързам да отговоря. И ще отговоря повече като родител, отколкото като учител.
Болно ми е, че има хора, които нехаят за образованието на децата си. Случи се така, че преди време попаднах за няколко месеца сред българската общност в съседно градче. Не мога да опиша шока, който изживях и вероятно никога няма да го преодолея напълно – голяма част от българските деца не посещаваха дори английско училище. Т.е. те са лишени от всички права, които имат – да получат образование, да получат шанс за реализация, да опознават света и останалите хора в него и т.н. Няма да навлизам в детайли, но това ме натъжи тогава, натъжава ме и сега.
Болно ми е и да чувам: И за какво му е тоя български да го знае? Ние в България няма да се върнем! Тази липса на мотивация у възрастните се проектира и върху децата. Те губят своята принадлежност, корените си.
В това ми е най-голямата болка, но май задълбах в нея. Ще се върна на щастието – обичам всеки миг от работата си. Обичам и първия, и втория, и десетия, и последния учебен ден.
– Имате ли притеснения в навечерието на новата учебна година и какви?
– Разбира се, че имам притеснения, и те не са само в началото на годината. Когато си отговорен за цялостната организация на едно училище, притеснения не липсват.
Освен чисто техническата част, за която съм отговорна като училищен ръководител, има и една друга част, която за мен е най-важна – да оправдая доверието.
И повечето ми притеснения са свързани именно с тази част. Винаги полагам големи усилия да не разочаровам децата, на първо място, след това родителите, които са ми поверили най-скъпото си, и на последно, но не по важност – останалите членове от екипа на училището, защото без колегите нищо няма да е възможно.
– Какви нови моменти предстоят през новата учебна година?
– За да отговоря на този въпрос, налага се да разкрия малка част от личното си пространство, но в името на искреността ще го направя.
Аз съм човек, който винаги се събужда много рано сутрин и с удоволствие се разсънвам и си изпивам кафето сама с мислите си. Това си е моето време и в тези ранни часове ми хрумват и новите идеи, и начините за тяхното реализиране. Все още съм съсредоточена върху няколкото нови проекта, които предстои да бъдат осъществени през годината, и не съм мислила за нови неща. Но ранни вдъхновения ще има със сигурност и ще ги споделя непременно.
– Стартирате проект „Жив учебник“. Как възникна идеята и по какъв начин ще го развиете?
– Проектът не е нова идея. Обмислям я от доста време, но преди да я представя, исках да съм сигурна, че ще получа подкрепата на родителите и колегите, защото без екип няма начин да се осъществи никой проект.
Истината е, че аз не съм привърженик на „сухите“ уроци, в които се разказва нещо, и после се очаква децата да са го запомнили и да го преразкажат. Тези методи мразя още от моите ученически години.
Аз съм внучка на даскал, неслучайно използвам тази дума. Дядо ми беше учител по география и неговите часове бяха много различни. Той никога не знаеше до кой урок сме стигнали. Влизаше в клас, питаше коя е следващата тема и започваше да говори. Винаги говореше увлекателно и никога по учебник. Той винаги казваше, че това, което пише в учебника, можем и сами да си го прочетем, после ще ни изпита и ние ще го забравим. Затова е по-добре да ни разкаже неща, които ще запомним. И беше прав – все още помня интересни факти за държави, но понякога се замислям за столица.
От малкия си опит като учител осъзнах, че въпреки множеството илюстрации, които използвам в часовете по история, въпреки всички снимки от личния ми архив, които показвам, въпреки онлайн срещите с паметник „Шипка“ и къщата на Левски в Карлово, нещо липсва. И това, което липсва, не е малко парченце от пъзела. Въпросът беше да разбера кое е звеното? Насочиха ме децата.
Те не си спомняха много от това, което съм казала или показала, но си спомняха в детайли сцени от училищните тържества – изповедта на Левски пред бесилото, Райна Княгиня със знамето, писането с перо и мастило или върху пясък; спомнят си кукерските и сурвакарските дружинки, в които са участвали, спомнят си самодивския танц на самодивската поляна. Те помнят това, което е създало реална емоция – очите са видели, ръцете са пипнали.
И ако мисията на българските училища в чужбина е да мотивира все повече българчета да се интересуват от езика, културата, фолклора и традициите, историята на България, аз мисля, че начинът е този.
Да, проектът ще изисква много време и средства. Вероятно ще се наложи за пръв път да прибегнем до спонсорства и инициативи, с които да си набавяме нужните средства, но силно вярвам, че ще се справим. Всичко, което се прави от душа и с душа, обречено е да се случи.
– Започвате и още два проекта, които имат доста амбициозна задача да се насочат към всички български деца, не само тези, които са във вашето училище – „Скритата история“ и „Наследство“. Какво стои зад тях и каква е крайната цел?
– Бих казала, че „Жив учебник“ е най-амбициозният ни проект.
„Скритата история“ и „Наследство“ не са толкова мащабни и трудни за изпълнение. Колкото до това, че са насочени към всички български деца – да, така е. Идеята е да се даде възможност на всички да се присъединят към тези занимания, да се запознаят с историческото и културното наследство, което ни е завещано от далечните ни предци, да се докоснат до историята и археологията, да се потопят в магията на българския фолклор.
Зад „Скритата история“ стои идеята да запознаем децата с археологически находки, открити по нашите земи, да се опитаме сами да изработим някои от тях, а защо не и свои собствени. Т.е. да отделим време и да намерим приятен начин да се запознаем с живота, бита и културата на тези преди нас.
Иска ми се да успеем да включим и гости, които да ни разкажат повече за всичко това, но нека не бързаме с тази стъпка все още, защото тя също е свързана с много средства, а това не е тема на този разговор.
„Наследство“ ще обърне внимание на фолклора, на обичаите, на традициите. Ще пресъздаваме празници, ще създаваме маски и костюми, ще усукваме мартеници и ще кичим дрян, ще берем билки, ще танцуваме със самодиви и т.н. Ще се опитаме да отговорим на въпросите кои сме и откъде идваме, защо ходим на църква, а си връзваме мартеници, кои са кукерите и нестинарите, лекуват ли русалиите, как се става „змейова невеста“, кой е Крали Марко, закърмен със самодивско мляко, има ли Хитър Петър торба с лъжи. Казано с две думи (звучи като оксиморон – две думи и учител по литература), та… с две думи – ще се наслаждаваме на колоритния български фолклор.
– В края на миналата учебна година издадохте първи брой на училищния вестник „Чичовци“, който беше посветен на 173 години от рождението на Иван Вазов. Как децата приемат делото на патриарха на българската литература? Разбират ли произведенията му?
– Първо ми се иска да кажа, че заглавието на вестника сякаш малко засегна читателите, които си спомнят Вазовото произведение, и попитаха защо точно „Чичовци“. А как? „Под игото“?
Истината е, че чичовци винаги ги е имало, има ги и ще ги има. И не само в България, има ги навсякъде. Огледайте се!
Но да се върна на въпроса. Създадохме вестника, за да дадем на децата още една възможност да четат и пишат на български език. Колкото до творчеството на Вазов, там нещата са малко по-сложни. И не само защото децата, с които работим, са двуезични или многоезични. Вазов се чете трудно от днешните поколения и в България, и извън нея. Архаичният изказ в неговите произведения е най-изтъкваната причина за това. Аз виждам и други причини, които скриваме умело зад оправданието с остарелите думи, но това няма значение в момента.
Колкото и да е трудно, успяваме с много усилия и с много разяснения да се справим с Вазовото творчество. Когато става дума за личността на Вазов, сещам се за случка, която никога няма да забравя и винаги ще нося като обеца на ухото си, за да не допускам същата грешка отново.
Спомням си деня, в който за пръв път реших да говоря за Вазов. Казах си, че ако успея да ги науча само да го разпознават на портретите, пожънала съм успех. Изобщо не бях планирала да задълбавам, че е патриархът на българската литература. Застанах пред децата с един портрет и с ясното съзнание, че те трудно свързват изречение на български, за да ги затруднявам допълнително със значението на думата „патриарх“. Подцених ги и винаги ще се ядосвам на себе си за това. Виновна съм пред тях.
Показах им портрета и попитах знаят ли кой е на него. Отговорът дойде бързо и категорично: „Кинг Джордж!“. Големите им победоносни усмивки и блестящите им очи казваха: „Видя ли, че знаем!“. Натриха ми носа, както се казва. Окопитих се бързо и смених курса – и през ум не ми беше минало, че е възможно толкова лесно да се обясни какво е „патриарх“. Те сами ме насочиха към най-лесния и разбираем за тях начин да им бъде обяснено – през кинг стигнахме до патриарх и вече знаят кой е Вазов, защо е патриархът на българската литература и го разпознават на портретите.
– Успявате ли да съхраните българщината, българския език, култура, история, ценности и трудно ли е това да се постига извън рамките на България?
– Не е лесно да съхраниш българщината извън пределите на България, но тази задача става все по-трудна и в пределите на страната.
Светът се глобализира и адаптацията към новото време е належаща. Въпросът е каква е цената, която трябва да платим за този процес. Всичко, което ни обезличава и ни превръща в част от масата, е твърде висока цена. Когато плащаме с езика си, с културата си, с историята си, с националната си принадлежност, тогава е време да направим бърза калкулация, защото ние сме народ, който има какво да брани и да отстоява.
Типична черта на българина е, че трудно се сплотяваме и обединяваме, но направим ли го, непобедими сме. Това е, към което се стремим ние като училище и ядро на българската общност в района. Към това насочваме усилията си и винаги напомняме, че поотделно значим много, но заедно сме народ, заедно сме сила, заедно сме България. „Само дърво не гори!“, казваше баба ми. Всичко опира до общите усилия, които полагаме или не полагаме. И пак ще я цитирам: „Ще ни бъде ли, няма ли да ни бъде? Кой знае?“. Не звучи ли като въпроса на датския принц (To be or not to be?), за който възрастната жена нямаше откъде да знае, защото не беше получила шанса да има образование. Но тя имаше мъдрост, получена от приказките, от песните, от живота. И точно тая мъдрост сме длъжни да опазим и да предадем нататък.
Трудно или лесно, няма да спра да полагам усилия за съхраняването на езика, културата, историята, традицията ни. Приемам това като дълг, защото всичко важно и ценно, което притежавам като човек, съм научила и придобила в и от България – възпитание, образование, душевност, принадлежност. Тя ми даде много, сега е мой ред да дам на идните поколения. Така работи животът, нали?
В работата си като учител в българско училище в чужбина никога не се замислям дали нещо е трудно, или лесно. Ако виждам смисъл, действам.
– Какво си пожелавате за новата учебна година, разбира се, и на децата и учителите?
– Здраве, сили, вдъхновение, търпение и попътен вятър пожелавам както на учениците, така и на учителите и родителите.
Пожелаваме си още много успехи и щастливи моменти, реализирани мечти и съратници, които да споделят нашите идеи, да ни подкрепят и да гледат в същата посока, в която гледаме и ние.
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
