Снимка: Личен архив на проф. д-п Петко Ст. Петков
Проф. д-р Петко Ст. Петков е преподавател по нова история на България във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ от 1990 г. до сега.
Той е автор на монографии, студии и статии, на учебници и учебни помагала по нова история на България. Научен консултант е на няколко филма с историческа тематика.
Член е на Управителния съвет на Съюза на учените в България и председател на великотърновския му клон.
Като един от изявените български преподаватели потърсихме професор Петков по повод Деня на народните будители – 1 ноември. С него говорим за образованието и за будителите днес, в този сложен и объркан свят.
Професор доктор Петко Петков даде специално интервю за читателите на вестник БГ БЕН.
– Професор Петков, кои са според Вас българските будители?
– Инициативата за включването на 1 ноември в официалния празничен календар на българската държава е на министъра на народното просвещение в кабинета на БЗНС Стоян Омарчевски. За да обоснове необходимостта от новия празник, той издава специално Окръжно на 28.07.1922 г., адресирано до ректорите на Софийския университет, Художествената и Музикалната академия, както и до директорите на всички училища в страната. В него той обяснява кои са будителите, заслужаващи почит в този ден. Те според него са както „големите фигури на редица велики българи, които с необикновено увлечение и една завидна самопожертвователност са служили на своя народ, които не са пожалили ни сила, ни младост, за да положат основите на нашия културен и политически живот“, така и местни дейци, които са „образци на бляскаво изпълнен отечествен и национален, културен и граждански дълг“. Затова до имената на светците Иван Рилски, Паисий Хилендарски и Софроний Врачански, на възрожденските просветители д-р П. Берон, Неофит Бозвели, Неофит Рилски, братя Миладинови, Георги Стойков Раковски, Любен Каравелов, Христо Ботев, Васил Левски, Петко Р. Славейков, Иван Вазов се нареждат и по-малко познатите в общобългарски план учители, свещеници, монаси, допринесли всеки посвоему за пробудата и свестяването на сънародниците си в различни български краища и в разни епохи. За новия празник неслучайно е избран денят на небесния покровител на България св. Иван Рилски (стар стил 19 октомври/ нов стил 1 ноември) и още в първите години след въвеждането му в празничния календар на този ден се придава тържествен характер, за да може да се повлияе в желания смисъл на младежта и гражданството, така че празникът да не остане само училищен, а да стане общонационален. В началото той е обозначаван като „ден на заслужилите българи“, но постепенно се налага сегашното наименование – Ден на народните будители. Честването му задълго е преустановено след големите и радикални промени от средата на 40-те години на ХХ век и беше възстановено едва в началото на 90-те години. Със Закон за допълнение на Кодекса на труда през 1992 г. като официален празник е добавен 1 ноември – Ден на народните будители, но той става неприсъствен само за учебните заведения.
– Разпознати ли са от обществото съвременните будители, или забързани в ежедневието и осигуряване на прехраната, те минават на заден план?
– Тъй като будителството е мисия, хората, които я осъществяват, невинаги се самообозначават като такива. Но обществото има начини да ги разпознае и посочи като такива. По традиция обаче тази дейност, както и благородното, а не показното дарителство, се върши без излишен шум и себеизтъкване. Всъщност най-добре би било да живеем в общество, което е просветено и свободно, та да няма нужда от будители. Засега обаче това е една мечта.
Будителството днес е изправено пред доста нови предизвикателства. Например немалко хора, имащи някакво образование и възможност за виртуална комуникация и изява, особено през социалните мрежи в интернет, си създават невярно впечатление, че като са сравнително добре информирани (което понякога може да значи и дезинформирани) и имат своя платформа да защитят чуждо или споделят лично мнение, то те непременно са и достатъчно просветени и наясно с всеки обсъждан въпрос. Всички знаем и сме виждали някои от разпалените спорове в мрежата, в които, за жалост, често натежава не конкретната аргументация, а емоционалната предубеденост. Това изисква от будителите днес комплекс от качества: добра обща култура, но и специализация по темите, които експертно представят, изключителна гъвкавост и умения да привличат интереса на широката публика, която е разнородна и нехомогенна по предпочитанията и убежденията си, както и по степента си на осведоменост и готовност да бъде просвещавана.
– Какво е да си будител днес и до каква степен трябва да познаваме българската история, за да съхраним този интелектуален български дух, който се е оказвал решаващ в знакови моменти за България?
– Аз не се самоопределям като будител, но като преподавател вече над 30 години в един от най-авторитетните български университети – Великотърновския, винаги съм изхождал от разбирането, че доброто хуманитарно образование, включително познаването на историята, е задължително условие за претендиращите да са свободни и просветени граждани на България и Европа. Не съм сигурен, че днес това мое принципно разбиране се споделя от всички, дори напоследък стана модно да се говори и действа от някои управляващи в света, а и у нас, така, сякаш хуманитарното знание и образование е остаряло и ненужно. Засега тази тенденция не е водеща и добре че е така, защото сетнините от евентуално рязко ограничаване на обучението по хуманитарните предмети ще се усетят категорично и задълго, но след време. Тогава обаче трудно ще могат да се поправят.
– Знаете, че голяма част от младите хора напуснаха България и се установиха в чужбина. Голяма е и българската диаспора във Великобритания, като там има около 300 000 българи – колкото един голям град в България. Има ли опция според Вас децата на тези българи да се върнат в родината си и да предпочетат български висши учебни заведения?
– Разбира се, че има. Те не са изгонени от родината си, а по лични или семейни причини временно са я напуснали. Но това е въпрос предимно на лична мотивация. Това, което българската държава непременно и постоянно трябва да прави, е да създава възможности и условия за връщането на тези хора, да бъде, колкото и традиционно да звучи, наистина притегателен център за всички българи. И сега у нас има авторитетни висши училища, търсени специалности и учени с доказан престиж. Няма как например който и да било европейски университет да предложи по-добри условия и възможности за изучаване на българска история и български език, както утвърдените в тази научна област университети в България. При нас, във Великотърновския университет, постоянно идват за краткосрочно обучение или за пълен курс както граждани на Европейския съюз, които се ползват със същите права като сънародниците ни, така и много българи, живеещи в чужбина.
– Как се случва приемът на български студенти от чужбина във Великотърновския университет? Можем ли да ориентираме нашите читатели?
– Съгласно правилника за прием на студенти „граждани на страни – членки на Европейския съюз и на Европейското икономическо пространство, и чужденци, постоянно пребиваващи в Република България, могат да кандидатстват във ВТУ „Св. св. Кирил и Методий“ по условията и реда, установени за българските граждани. При същите условия могат да кандидатстват и чужденци, на които е предоставен статут на бежанци“.
Всички български граждани, които са завършили признатите от Министерството на образованието и науката български неделни училища в европейски страни и са издържали задължителните държавни зрелостни изпити, също могат да кандидатстват както останалите зрелостници във ВТУ.
– Висшите учебни заведения трябва ли да поддържат активна връзка с българските училища зад граница в опит да се утвърди българският език, култура и история сред децата там?
– Отговорът ми е категорично положителен и нашият университет има добър опит в тази насока. Наскоро с успех завърши проектът “Дигитална раница – моята България”: интерактивно помагало за обучение на български език в чужбина“ с ръководител проф. д-р Димитър Симеонов. Чрез този проект Великотърновският университет и неговите партньори изработиха собствена електронна учебна платформа, интерактивно учебно помагало и методическо ръководство за учителя, които са в помощ на обучението в неделните училища в чужбина.
– Вие сте изследовател на темата за националните празници. Как приемате предложението 24 май да стане национален празник на България, както предлагат част от управляващите с промяна в конституцията?
– Аз съм един от първите, който в публикациите си още в края на 90-те години на миналия век предложи 24 май – най-старият и дълго честван общобългарски паметен ден – да бъде признат за национален празник, защото той и сега е такъв. Така че идеята за включването на 24 май в официалния календар като национален празник е много стара, още от края на миналия век. В един от предходните парламенти тя беше издигната за кратко и дори не се стигна до гласуване. Сега отново е включена в дневния ред на Народното събрание, но по всичко изглежда, че отново ще отпадне.
Моето предложение за 24 май отдавна е аргументирано и публикувано, многократно съм го представял и на научни форуми, и в личните си страници в социалните мрежи. То не е политически мотивирано, но пък е научнообосновано. И изобщо не противопоставя 24 май на 3 март. Идеята не е 3 март да бъде премахнат, той може да остане официален празник. Предложението е 24 май да бъде признат за общобългарски национален празник, защото в много по-голяма степен отговаря на критериите за национален ден. През октомври 2022 г. Великотърновският университет беше домакин на голяма научна конференция, в която участваха представители на всички големи образователни и научни центрове у нас – институти на БАН, университети. Приехме обръщение към Народното събрание и медиите с аргументирано предложение 24 май да бъде обявен за национален празник. Важното за мен е, че предлаганата от години дискусия по темата най-сетне започна. А дали и как политиците ще си свършат работата, аз не мога да преценя.
– Сега национален празник на България е 3 март – деня на Освобождението. Много хора смятат, че той не трябва да се променя…
– За съжаление, широката общественост не е запозната нито с историята на официалните празници в българската държава от създаването й през 1879 г. до сега, нито с начина, по който 3 март беше наложен за национален празник с указ на председателя на Държавния съвет на Народна република България Петър Младенов от 27 февруари 1990 г. Този важен въпрос тогава не беше обсъден, не бяха проведени консултации нито с експерти, нито с обществеността и медиите. При това през целия дълъг период от началото на 50-те години до 1988 г. Трети март не беше дори официален празник. Прославата на руския император, която той символизира (денят на подписването на предварителния Санстефански договор нарочно е избран да съвпадне с деня на възкачване на престола на руския цар Александър Втори), се разминаваше с основните постулати на управляващите в България през времето на държавния социализъм. За официален празник Трети март беше обявен едва през 1988 г., а само две години след това набързо и без обществено обсъждане беше наложен за национален празник. По този начин тази дата придоби неоснователно сакрално значение и дори аргументираното критично отношение към този ден и Санстефанският договор беше представяно едва ли не като родоотстъпничество, каквото то не е.
Трети март не изразява българското участие в Освобождението, т.е. в дългия процес по създаването на новата българска държава, той не може да олицетворява цялото и десетилетно българско националноосвободително движение тъй, както например 20 април (избухването на Априлското въстание 1876 г.) или 11 август 1877 г. (решителните боеве с участието на Българското опълчение на върховете Свети Никола и Шипка). А не трябва да се забравя, че националният празник, пък и другите официални празници трябва да отразяват общоприети български ценности и български постижения, да са паметни дни, свързани с български исторически приноси. Санстефанският договор не може да символизира „възкръсването“ на българската държава, защото и на другия, и на по-другия ден след него такава държава няма – нито има български княз, нито български парламент, нито българска войска. Нещо повече, според клаузите на Санстефанския договор няколко признати вече за български области Русия отстъпва на съседни държави (Северна Добруджа и Нишко), а Централните Родопи (днешен Смолян) остават в Османската империя. И най-важното, дори вътре в границите на начертаното на картата Санстефанско българско княжество, значителна част от българските земи не са реално освободени и остават под османско управление (Шуменско и Варненско, по-голямата част от Македония). Това са много сериозни аргументи против основното и невярно внушение, че Трети март – денят на Санстефанския договор – символизирал Освобождението на България и създаването на българската държава.
– Някои историци смятат, че за национален празник на България може да се избере 6 септември или 22 септември. Вие какво мислите?
– Това са безспорно важни символни дати в националния паметен календар. А и 6-и, и 22 септември само преди няколко дни показаха каква огромна национална енергия носят и как също като 24 май умеят да събират, а не да разделят и противопоставят българите. Дискусията по темата за официалните и националния празник вече започна и макар да й пречат крайните и неаргументирани мнения и опитите дори на влиятелни политици да я използват за користни партийни цели, тя ще продължи. Именно в един нормален диалог, воден спокойно и само с реални аргументи и на базата на доказани факти, ще стане ясно кой от няколкото паметни дни в най-голяма степен заслужава да е национален празник, кой от тях събира българите и изразява техни цивилизационни приноси. Едно възможно временно решение ще е Народното събрание, в чиито правомощия е промяната на празничния календар, да възстанови най-дълго прилаганата практика у нас: от създаването на Българската държава през 1879 г. до 27.02.1990 г. в България има само официални празници. Нека всички празници да бъдат само официални, вкл. Тези, за които най-често говорим – 3 март, 24 май, 6 септември, 22 септември. И бездруго от десетилетия е ясно кой паметен ден българите почитат най-сърцато, най-спонтанно и най-искрено. Това обаче означава съвременните политици да съберат смелост и кураж да изравнят статута на 3 март с този на 24 май, 6 и 22 септември. Ако и сега, когато те сами поставиха темата в актуалния политически и парламентарен дневен ред, не го направят, това ще е ясно признание за непреодоляна зависимост, защото не е тайна чия освободителна мисия символизира 3 март.
– Какво ще пожелаете на нашите читатели по повод Деня на народните будители?
– Пожелавам им преди всичко здраве, но и готовност и желание за солидарност и разбирателство. Ние, съвременните българи, нямаме актуален национален идеал. Време е да очертаем поне контурите на това, към което се стремим, това, което всички или поне повечето бихме искали да постигнем, което може да ни обедини. Този именно идеал би трябвало да следват всички български правителства, оставайки, разбира се, различни в идеологическите си и частните си политически интереси и цели. Тогава ясно и ярко ще изпъкне и символната дата на националния празник.
Да се уважаваме и да се научим да си говорим така, че да се разбираме, следвайки идеала си. Това, мисля, че ни е крайно необходимо днес.
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
