Снимка: Личен архив на професор Петков
На 6 септември честваме едно от най-важните събития в българската история, а именно Съединението на Източна Румелия с Княжество България. Събитие, което изненадва света и предначертава бъдещето на България. За него специално потърсихме известния български историк професор доктор Петко Ст. Петков.
Проф. д-р Петко Ст. Петков е преподавател по нова история на България във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“ от 1990 г. до сега.
Той е автор на монографии, студии и статии, на учебници и учебни помагала по нова история на България. Научен консултант е на няколко филма с историческа тематика.
Член е на Управителния съвет на Съюза на учените в България и председател на великотърновския му клон.
– Професор Петков, кои факти се оказват решаващи, за да се стигне до Съединението на България?
– Поредицата от събития и факти, довели до присъединяването на автономната област Източна Румелия към Княжество България, са много, но няколко са основните.
Обособяването на южнобългарските земи и население между Балкана и Родопите в автономна провинция под пряката власт на султана за първи път е предвидено в руско-английското споразумение Шувалов-Солсбъри, сключено на 18/30 май 1878 г. в Лондон като основа на предстоящите преговори между Великите сили. Берлинският договор от 1/13 юли 1878 г. потвърждава това и именува областта Източна Румелия, макар на всички Велики сили, подписали договора, а това са Русия, Великобритания, Германия, Франция, Австро-Унгария и Италия, да е известно, че тази част от османската държава е населена преобладаващо от българи и принадлежи към българското землище; те сами са го потвърдили с решенията си на Цариградската конференция 1876 г., когато предвиждат върху земите, признати за български от султана чрез учредяването на Екзархията, да се оформят два автономни български вилаета.
Друг важен факт от поредицата, предшестващи Съединението, е категоричната реакция на българите и в областта, и в Княжеството против това отделяне и заявеното желание за съединение още през лятото на 1878 г. В следващите години – от 1880 до 1884 г., са организирани няколко неуспешни опита за съединение, за да се стигне до създаването на една по-стройна организация, успяла да осъществи тази първа стъпка в националнообединителната програма на българите през 1885 г. Но Съединението не приключва с неговото обявяване в Пловдив на 6/18 септември (по стар стил) 1885 г. Следват важни събития, в които мнозинството българи и от автономната провинция, и от Княжеството показват твърдост и защитават своята кауза – и с мирни дипломатически средства, и като се противопоставят на вероломната агресия на сръбското кралство. С победата си във войната срещу Сърбия през ноември 1885 г. българите правят Съединението фактически необратимо.
Поредната серия от събития е свързана с международноправното уреждане на Съединението, обявено и защитено от българите само шест години след като са учредили новата си държава през 1879 г. То става чрез подписването на т.нар. Топханенски акт на 24 март/5 април 1886 г. от представителите на Великите сили и султана, с който Източна Румелия се запазва като автономна провинция на Османската империя, но неин управител, т.е. генерал-губернатор, ще е българският княз, назначаван от султана. Едва през април 1909 г. с международното признаване на обявената през 1908 г. независимост на България от Османската империя Съединението става пълно и окончателно.
– Какво показаха на света българите с акта на Съединение на Княжество България с Източна Румелия?
– Съединението е безспорно доказателство за зрелостта на българската нация и за устойчивостта на формираните предимно през ХІХ век вътрешнонационални връзки. Тази дръзка и успешна националнообединителна инициатива е ярък пример за това, че срещу волята на т.нар. Велики сили може да се противостои успешно, но не без компромиси и отстъпки. Съединението е категоричен аргумент против ширещата се сред определени кръгове на аристократична Европа представа за “държавната незрялост на българите”. Скоро след историческото събитие Константин Иречек пише от Виена на Григор Начович: “Вече никой не може да упреква българите, че са нация, неспособна на държавен живот, и че свободата им е нещо харизано”.
– Каква е причината точно в Пловдив да се случи Съединението?
– От 1878 г. Пловдив е главен град, столица на областта. Там резидират представителите на държавните институции на Източна Румелия, вкл. и главният управител, който е основна фигура в управлението на областта по силата на Берлинския договор и приетия от специалната Европейска комисия през 1879 г. Органически устав (основен закон) на Източна Румелия.
– Дипломацията каква роля има за случването на този исторически акт?
– Дипломатическата активност на различни управленски екипи има важна и определяща роля за успеха на Съединението. Областта се появява в резултат от дипломатически преговори и постигнат компромис първо между официално оторизираните руски и английски представители – Шувалов и Солсбъри, чието двустранно споразумение от 18/30 май 1878 г. в Лондон е първото, предвиждащо създаване на отделна автономна провинция на юг от Балкана, оставаща под пряката власт на султана. Дипломатически акт е и решението на Берлинския конгрес, както и споразумението в Съюза на тримата императори (на Германия, Русия и Австро-Унгария) от 1881 г. за възможно присъединяване на Източна Румелия към Княжество България, стига това да не засяга македонския въпрос и да е съгласувано с трите страни. Дипломатическата подготовка на Съединението е от изключителна важност за успеха му и в тази област са първите заслуги на българския княз Александър. Признаването на Съединението до голяма степен се дължи и на умелата дипломатическа защита на вече обявеното присъединяване на Източна Румелия към Княжество България през есента на 1885 г., когато чрез четири български пратеничества – до руския цар в Копенхаген, до управляващите в Лондон и във Виена и до султана, българското правителство и князът успяват да спечелят подкрепа за националната кауза, да разберат важни подробности и да се предпазят от нежелани последици.
Аз имам специална публикация по тази тема още от 1996 г. (https://www.academia.edu/108818343). Дипломатическо решение е и първоначалното уреждане на Съединението чрез Топханенския акт от 1886 г., който предвижда българският княз да е генерал-губернатор на Източна Румелия, назначаван от султана, както и окончателното уреждане на пълното Съединение, което става с признаването на независимостта на българската държава през пролетта на 1909 г. Дотогава, макар и формално, отделната автономна област Източна Румелия съществува и макар българските власти да извършват обединението още през 1885-1886 г., текстът в Берлинския договор не е отменен, а българският княз официално е само управител на областта, назначаван от султана.
– Професор Петков, за Вас кои са героите на Съединението?
– От години споделям по-различно разбиране за героизма и предателството в историята. Противно на наложената през десетилетията представа, че герои са само борещите се за свобода и независимост с оръжие и загинали за каузата си, аз смятам, че към тази група на безспорно заслужаващи почит и уважение трябва да добавим и допринеслите за общото добруване и осъществяване на националните стремежи българи, които са го правили с други средства – стопанска подкрепа, просвета и книжовност, различни мирни и дипломатически инициативи, те също трябва да получат подобаващо признание за заслугите си. Защото основен мерител при оценката на историческите личности според мен трябва да е кой какво (а не кой как) е допринесъл за общобългарското добруване със съзнателните си действия или бездействие. При такъв подход саможертвата на Хр. Ботев през май 1876 г. може да се съизмери с умното и изключително полезно за съединисткото дело бездействие на източнорумелийския генерал-губернатор Гаврил Кръстевич през лятото на 1885 г. Той е наясно с хода на приготовленията на тайния комитет на Захари Стоянов, би могъл не само да се противопостави, за да запази високия си пост, но и да извика османска войска, но не го прави и така фактически решително съдейства за успеха на съединистката акция. Самото понятие „герой” и опонентното му „национален предател” нямат място в строго научната литература, но се възприемат от една по-широка аудитория, която по навик и по ред други причини създава устойчивите си представи за отечественото минало повече на основата на литературни произведения, отколкото на базата на сериозни исторически изследвания. Разбира се, главните организатори на „пловдивската революция“, както и защитниците на България в хода на отечествената за нас Сръбско-българска война са основна част от героите на Съединението.
– Голямата непоколебимост на българите, за да се случи Съединението на България, виждате ли я сред съвременните ни сънародници?
– Трудно е и би било неоснователно да се обобщава за всички българи. Отдавна има съществени различия сред нас дори по основни въпроси на миналото, настоящето и бъдещето на родината ни. Като преподавател във Великотърновския университет вече 35 години, не мога да не призная, че съм срещал изключително силно мотивирани млади българи патриоти, които след завършването на висшето си образование в Светогорския ни университет отдават всичките си сили и енергия в работата си като учители и специалисти хуманитаристи. Има и други хора, по-резервирани към общите български проблеми, за което има и една обективна предпоставка. Ние, съвременните българи, нямаме актуален, изготвен след достатъчно представително обществено обсъждане държавен идеал. Нито пък българите, живеещи у нас, на Балканите и в други близки и далечни страни, имат съвременен общ национален идеал. Затова напоследък не само се въздържам, но и аргументирано приканвам да не се употребява емоционалното определение „национален предател“ за всеки с различни политически възгледи и поведение. Защото предателство има само когато е нарушен договор, вричане, обща кауза. А както казах, а и не е тайна, такава общобългарска национална програма дори във вид на няколко общи ценности и трайни стратегически цели, която да сме приели живеещите в държавата България, както и българите по света, няма. И по-лошото е, че политици от всички цветове избягват дори разговора за създаването й. Защото, ако се формира такава представа за общите ни цели и интереси, прилагането й ще изисква именно политиците и всички управляващи да я спазват, независимо от конкретните условия и своите зависимости.
– Липсва ли днес нещо на българите, а и на политиците, които избираме, за да върви страната ни напред и да бъдем така непоколебими както нашите предци?
– Не трябва да преувеличаваме единството на предците ни. Те също са се различавали помежду си, партии има в българското общество още преди да я има новата българска държава, създадена през 1879 г. Но това, което безспорно отличава онези българи, които съосвобождаваха България в Руско-турската война 1877-1878 г., изграждаха новата българска държава и я наредиха сред първите на Балканите още в началото на ХХ век, е силната им привързаност към рода и отечеството, готовността в решителни моменти на общи изпитания да понесат тежести и дори да се жертват, което днес не може да се твърди с такава сигурност за цялото ни общество. Причините са много и различни, това е един отделен разговор. Винаги съм подчертавал едно обстоятелство, което е характерно и присъства в обществената нагласа и при трите големи успеха на България след 1879 г. – Съединението 1885 г., обявяването на независимосттта 1908 г. и мирното връщане на Южна Добруджа през 1940 г., а то е стихването на партийните противоречия и ежби и макар временно събиране на националната енергия в името на големи общи цели. Затова няма да се уморя да повтарям, че ни е истински необходим поне най-общ държавен и национален идеал, който да следваме както ние, българските граждани, така и всички правителства. Тогава може би ще се намери и мотивация за постигане на подобно на минали епохи национално единство по пътя към постигането на новите ни общи цели.
– Как Русия и Великите сили реагират на Съединението и защо?
– Това също е голяма и сложна тема. Най-общо всички т.нар. Велики сили първоначално реагират отрицателно, защото българите грубо са нарушили Берлинския договор. Но мотивите на отделните правителства и монарси са различни и те по различен начин проявяват неодобрението си. Определящо поне в началото е отношението на Русия, и по-точно на самодържеца император Александър III, и на султана. Руският цар, този именно руски цар, вече е взел решение да отстрани от българския престол братовчед си княз Александър I заради водената от него сравнително самостоятелна политика, и по-конкретно начина, по който приключва т.нар. режим на пълномощията и освобождаването от власт на руските генерали. Но тъй като Русия и като участник в процеса на Освобождението (т.е. на създаването на новата българска държава), и като страна – членка на Съюза на тримата императори, е приела, че Съединението на Източна Румелия с Княжеството е възможна и постижима цел, руската политика след 6 септември 1885 г. не се противопоставя толкова на уреждането на вече извършеното Съединението, а се стреми то да не доведе до укрепване властта на княз Александър, чието сваляне от престола само е отложено. Английската дипломация заема противна на тази позиция и се опитва да бави вземането на категорично решение против обявеното Съединение, поощрява решаването на въпроса чрез т.нар. персонална уния, т.е. именно княз Александър да бъде управител на Източна Румелия, преследвайки свои цели – в случая отдалечаване на българските управленски фактори от силното до този момент руско влияние в Княжеството. Важна е и позицията на султан Абдул Хамид II. Най-новите изследвания показаха, че той съвсем не е толкова войнолюбив, колкото изглежда, а и е възпрян в амбицията си веднага да отговори с военна агресия и от руската дипломация и от други Велики сили. За него е важно да не загуби автономната провинция Източна Румелия, но още по-важно е създадената криза да не прерасне в общобалканска чрез включване в нея на Гърция и Сърбия с нови претенции към османското наследство. Не трябва да забравяме и ролята на Австро-Унгария, която е основен подстрекател и материален насърчител на сръбската агресия през есента на 1885 г. Независимо от наглед противоречивите интереси и безспорното влияние на Великите сили, българите чрез общите усилия на дейците на Съединението, княз Александър и правителството на П. Каравелов, навременните решения на Народното събрание, председателствано от Ст. Стамболов, войската и многобройните доброволци, командвани за първи път само от български офицери и българин като военен министър, на новосъздаденото дружество на Червения кръст, начело с Търновския митрополит Климент, който е и ръководител на една от мисиите в защита на Съединението, както и на широката обществена подкрепа, която има съединистката кауза, успяват да извоюват макар и непълно признаване на Съединението през 1886 г. Този безспорен успех има своята цена – по силата на Топханенския акт Кърджалийско и Тъмръшко преминават към османската държава, но както заявява П. Каравелов в обединеното още през 1886 г. общо Народно събрание, включващо и депутати от Източна Румелия: „Господа, яйцето изядохме ние, черупките останаха за другите“. Като всяко важно събитие, и Съединението няма само положителни резултати и последици, но това е отделна тема и изисква по-пространно обяснение.
– Знаете, около всички велики исторически дати за Българя възникват дебати за промяна на националния празник на България 3 март. Някои предлагат той да бъде именно 6 септември. Какво е Вашето мнение?
– Националният празник, пък и другите официални празници трябва да отразяват общоприети български ценности и български постижения, да са паметни дни, свързани с български исторически приноси. На този основен критерий някои от сега наложените паметни дати в празничния ни календар не отговарят и това е основната причина дори в дните, когато ги отбелязваме, да се усеща обществено разделение, а не единство. И ето един пример: Трети март не изразява българското участие в Освобождението, тъй както например 20 април (избухването на дръзкото и политически успешно Априлско въстание през 1876 г.) или 11 август 1877 г. (решителните боеве на върховете Шипка и Свети Никола в хода на Освободителната война с изключително важното участие на Българското опълчение). Дните на обявяване на Съединението 6/18 септември и на независимостта от Османската империя 22 септември/5 октомври също имат това предимство да са резултат от българска национална мотивация и активност. Моето мнение отдавна е известно, а потвърждението му може да се види всяка пролет вече повече от 170 години – на 24 май, най-стария общобългарски национален празник. Но за да стигнем до общо съгласие и по този важен въпрос, първо е необходима спокойна дискусия, но не като политическа престрелка, а с излагане на разумни и аргументирани предложения и позиции. Такъв опит беше направен през октомври 2022 г. във Великотърновския университет, където се проведе представителна национална научна конференция за официалните и националния празник. Но както се видя през последните две години, политиците отново приватизираха темата и без да зачитат аргументите на учени и общественици, се опитаха да я превърнат в поле за поредното сражение помежду си. Нещо повече, защитниците на наложения на 27 февруари 1990 г. за национален празник Трети март почти формираха партия на основата на противопоставянето си срещу идеята такъв да бъде 24 май. Този въпрос няма да се реши трайно и успешно без спокойно и уважително към всяко аргументирано мнение обществено обсъждане, но управляващите у нас вече четвърто десетилетие съзнателно избягват подобен разговор и продължават да слугуват на политическата и геополитическата целесъобразност по отношение на официалните и националния празник.
– Какво ще пожелаете на нашите читатели по повод Съединението на България и върху какво трябва да се замислим в този ден?
– Пожелавам на читателите на БГ БЕН и на всички българи преди всичко здраве, но и готовност и желание за солидарност и разбирателство. Ние, съвременните българи, нямаме актуален национален идеал. Време е да очертаем поне контурите на това, към което се стремим, това, което всички или поне повечето бихме искали да постигнем и което може да ни обедини. Този именно идеал би трябвало да следват всички български правителства, оставайки, разбира се, различни в идеологическите си и частните си политически интереси и цели. Тогава ясно и ярко ще изпъкне и символната дата на националния празник, тогава ще можем да сме достойни наследници на хилядите българи, организирали, осъществили и защитили идеала за Съединение.
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
