Книга, посветена на големия българин Иван Станчов, излезе от печат, а през новата учебна година тя ще бъде представена в Българското училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон.
Тя е озаглавена „Аз съм българин и вървя с народа си“, а автор и съставител е Снежина Григорова-Мечева, която дълги години бе директор на учебното заведение и е основен радетел за повишаване на качеството на българското образование сред децата в чужбина.
Снежина Мечева е преподавател и директор на Българското училище към Посолството на България в Лондон в периода 1989-2023 г. От 2007 до 2023 година е съосновател и говорител на Асоциацията на българските училища в чужбина.
Снежина Мечева е и почетен член на Асоциацията на българските училища в чужбина.
БГ БЕН
– Госпожо Мечева, през новата учебна година в Българското училище „Иван Станчов“ към Посолството на България в Лондон ще бъде представена двуезичната брошура, озаглавена „Аз съм българин и вървя с народа си“. Тя е посветена на големия българин Иван Станчов, а съставител на книгата сте Вие. Как възникна идеята за създаването й?
– Не бих казала, че е възниквала идея. Това е дълг, с който живея от години. И докато работех в училището ни над 30 години и в Асоциацията на българските училища в чужбина като говорител в продължение на 16 години, трудно можех да отделя време. За щастие, роди се прекрасната идея, която МОН взе присърце и създаде програмата „Неразказаните истории на българите”. Това ме задължи да предложа на колегите си да се включим в тази програма с разказ за човека, който ни съхрани и на когото не само ние сме длъжници.
– Какво включва брошурата, посветена на Иван Станчов, и какво разкрива тя за този голям българин?
– За Иван Станчов е писано много. Има филми, посветени на него и семейството му. Неслучайно ги наричат „Династията Станчови”. Многобройни са интервютата, в които той с готовност се включваше. Едно от тях е и в документалния филм на БНТ за нашето училище, по сценарий на Катя Генова, режисьор Росен Елевтеров и оператор Пламен Герасимов. Много са и статиите, посветени на личности от фамилията. Отделно и биографичните книги: „Дворцови и дипломатически спомени 1887-1915” на неговата баба Анна Станчов графиня дьо Грено; „Димитър Станчов – патриот и космополит” на леля му Надежда Станчов – лейди Мюър; „Дипломат и градинар” – на баща му Иван Димитров Станчов-старши. Исках да подбера накратко най-важното, което да остане от познанието за тези хора, но най-вече да втъкна личните спомени – мои и на колегите ми, от досега с Иван Иванов Станчов, когото наричат Джони, за да се отличава от името на баща си. Разбира се, че общественият статус на тези личности е важен. Но за мен най-важно бе това, че всеки член от фамилията – независимо дали е бил чужд благородник, или не, е работел за България с цялото си сърце. Коренът, коренът… силният български корен на мъжете предци е водел стъпките на всички от фамилията в историята ни. И затова ги причисляват към Строителите на съвременна България. Но разбира се, най-свидно ми е било да споделя преживяното и запомненото от Нашия посланик – така наричаме Иван Станчов-младши. Исках да изтъкна не само стореното от дипломата, общественика, филантропа, а най-вече да разкрия Човека и различното в него. То не се забравя. Беше толкова пленително, поучително. Беше обич.
Снимки: Личен архив на Снежина Мечева
Вижте само заглавието на книгата на Мари Фиркатян – „Дипломати и мечтатели. Фамилията Станчови в българската история”. Какво съчетание от качества: дипломати, но и мечтатели. Прекрасно казано. Нашият посланик беше такъв. С помитаща вяра в България и българското. В една наша България, в която, за жалост, неверието е отличителна черта. Той ни вдъхновяваше.
Затова в съзнанието ми се роди една конструкция на бъдещия текст, която някак си не съм я обмисляла дълго или дълбоко. Тя просто течеше в мислите ми от само себе си.
Преди две години служителите от Дома за деца със специални нужди „Карин дом” във Варна, който Иван Станчов създаде, издадоха прекрасен календар. И отделните месеци бяха отбелязани с мисъл на посланик Станчов. Всяка толкова силна, толкова разкриваща, толкова и обикновена, и необикновена, толкова запомняща се. Като че ли тези думи казваха всичко за него. И те станаха гръбнак на онова, което исках да впиша между всяка една от тях. Тогава от „Карин дом” ме попитаха каква негова мисъл си спомням , за да я включат. Споделих най-значимото за мен – винаги, когато ми пишеше, накрая завършваше с „Твой Иван Станчов”. Вероятно заимствано от английското Yours, което англоговорящите използват. Но на български звучеше различно – караше те да чувстваш, че този човек е твой. Затова и го нарекох Нашия посланик – с главна буква.
Разделих изложението на няколко части:
Корените;
Ролята на мъжете от рода в живота му;
Ролята на жените от рода (непременно прочетете статията „Жените, за които България беше светът” от Николай Найденов, приятел на семейството);
И накрая, разбира се, главата: Нашият посланик.
Благодарна съм на хората от Националния исторически музей в София, които ми предоставиха възможността да разгледам снимковия архив, дарен от семейство Станчови, на музея. С някои от тях илюстрирахме изданието. Една малка част от фотосите са дарени от „Карин дом”.
Разбира се, че дължа много на издателството „Жар” на г-жа Жанет Аргирова, на преводачката от български на английски – г-жа Надежда Григорова (изданието е двуезично), на художника, оформил корицата – г-н Любомир Павлов.
Всичко има начало и край. Човешкият живот – също. Написаното остава. И като че ли след оттеглянето ми от дейност като преподавател и директор на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон повече от 30 години, за мен оставаше да изпълня един дълг. Да разкажа. Опитах. Никога не съм се страхувала, когато пиша. Този път ме беше страх до края. Дали ще съумея да кажа най-вярното, точното, честното. Не исках да идеализирам. Ставаше дума за човек като нас – уж обикновен, а необикновен. Хората ми казват, че съм успяла. Искам ми се да им вярвам. Важно е да е така!
Книгата „Аз съм българин и вървя с народа си”, издание на Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон днес е във витрината на Националния исторически музей – „Галерия Станчови”. Редом до снимката на посланик Иван Станчов и съпругата му Александра, до ордените му.
Огромна чест…
– Лично на Вас какво Ви направи впечатление, докато работехте по книгата? Изненада ли Ви нещо?
– Когато пишех книгата, нищо не ме изненада. Огромната изненада вече я бях преживяла, когато се срещнах с този толкова различен човек – Иван Станчов. Когато от наш посланик той се превърна в ментор, вдъхновител, съхранител, пример. Но и приятел (дръзвам да го кажа, защото така беше).
– Кой е Вашият незабравим спомен, свързан с делото на Иван Станчов, и какво научихте от него?
– Всичките ми спомени с него са незабравими. И когато за първи път ни се представи в посолството, а после го превърна в дом за всички българи, и когато ме помоли заедно да отворим отново училището, което държавата през 1991 г. затвори поради липса на средства, и когато отиде в МОН да издейства да признават удостоверенията на учениците ни (не само на нас, а и на всички други така наречени „посолски” училища по света), и когато на 80-те си години дойде от Варна в парламента, за да защити правото на живот и закрила от държавата на Асоциацията на българските училища в чужбина. Когато ме посрещна във Варна във фамилната им къща „Трите кладенци” в Морската градина, където създаде „Карин дом”. Когато идваше в училището ни да разговаря с децата. Когато след много тежко заболяване дойде с такси, опирайки се на бастун, и ме покани на обяд, за да ме попита как вървят делата ни в школото (така го наричаше). Толкова го молих аз да почерпя. Категорично отказа – поканата била негова. Когато целуваше ръка на дамите, независимо от техния статус. Кое да забравя! Вие бихте ли могли?
– Кое е най-важното, което трябва да знае днес младото поколение за Иван Станчов?
– Да знае как може България да се обича, дори когато е изстрадана в изгнание, как може да се вярва в нея, дори в тежките изпитания и несгоди, да се живее с мисъл да даваш на хората и да ги уважаваш – за него това беше аристократизмът! Да не определяш отношението си към другите на основата на социална или партийна принадлежност, а да ги цениш заради способностите им и тяхната човещина. Със сигурност Иван Станчов не е бил съвършен. Всички сме си човеци. Но беше толкова различен, носеше дъх на една епоха, изпълнена с култура и познание, носеше другост. Може би към края на живота му някои разочарования повлияха на вярата му, но не го сподели. Отгатваше се понякога в погледа му. Но всичко друго е за запомняне, за припомняне, за незабрава.
– Имате ли днес обяснение защо той приема българското образование толкова присърце?
– То му бе вкоренено от семейството, от дедите му. Дарители, спомоществователи на училища, църкви, читалища. Те всичките Станчови са полиглоти – владеят между 5 и 8 езика. Станчов владееше български, английски, френски, немски, гръцки, испански, португалски (бразилски). Това е афинитет към учението и ученето. Възпитаван, култивиран афинитет. Толкова много страдаше, че децата му не са могли да ходят в чужбина на българско училище, за да научат български. Затова държеше в Лондон да има българско училище – и не само за избрани деца на дипломати и държавни служители, а за децата на всички българи, които желаят.
– Намерихте широка подкрепа за създаването на тази книга, можем да кажем, че това беше и кауза на Асоциацията на българските училища в чужбина. Виждате ли днес наследници на неговото свято дело, свързано с мисията му, посветена на децата, на подрастващите?
– Виждам, да. И да ви кажа, мисля, че и това се дължи на Иван Станчов. Той даде пример на мнозина дипломати. В моя опит ми се случи да работя с осем различни български посланици в Лондон. Всички работиха с нас отлично. Като че ли името Станчов задължаваше и тях да продължат започнатото от него. Не се учудвам. Това е авторитет – не наложен, а извоюван тихо и достойно.
Нашето училище бе първо в света, което пое за патрон името на жив човек. Прецедент, за който воювах. Това направи Иван Станчов безкрайно щастлив. Когато на празника в посолството по този случай благодареше на училището, каза най-значимото нещо за мен в живота ми: „Госпожа Мечева е моят учител”. Фактът, че избрахме Нашия посланик за патрон, доказва, че е възможно приживе да има отплата, ако си направил достатъчно за другите.
Веднага след смъртта му назоваха Дипломатическия институт към министъра на външните работи „Иван Станчов”. Но той това не доживя.
– Вие бяхте дългогодишен директор на Българското училище в Лондон, което носи неговото име. В навечерието на новата учебна година може ли личности като Иван Станчов да се окажат решаващи за вдъхновението и амбициите както на хората, които преподават български език и литература зад граница, така и за българските ученици?
– Точно това е целта ни – и моята, и на колегите ми, с които години наред браним авторитета на училището. Други ни нарекоха Институция. Затова е тази брошура – заслуга на всички ни. Да вдъхновява, да амбицира, да дава пример, да вдъхва гордост на всеки новодошъл ученик и родител в Българското училище „Иван Станчов” към Посолството на България в Лондон. Никой не може да си позволи да хвърля сянка над паметта и авторитета на Иван Станчов. Огромна отговорност, която сме поели през годините и която моите колеги заедно с учениците ни и техните родители ще продължат да вардят.
– През месец юли Асоциацията на българските училища в чужбина организира в България своята годишна конференция. Намирате ли днес сериозна подкрепа от МОН?
– АБУЧ бе първата неправителствена организация, която пое ангажимента да се бори за правата на обучението по България в чужбина. Не беше лесно, минахме и минаваме през много. Но Иван Станчов ни показа пътя – Вяра и Безотказност. Никакви партийни предпочитания – само опазване на националната кауза. Нищо нямаше да е възможно, ако не бяхме намерили общ език с Министерството на образованието. Ние станахме причината да се направи специална дирекция за нас – Образование на българите зад граница и училищна мрежа. Ние предлагахме и променяхме правила, устави, постановления, но с тяхна помощ. Така се раждат успехите – в диалог, разбиране и с доверие. А то се печели само с труд – и от тяхна, и от наша страна. Все пак винаги може още, може и по-добре. И от двете страни – наша и тяхна. То за повечето неща в живота това е постулат.
– Какви са предизвикателствата според Вас пред българските училища в Лондон през новата учебна година?
– Много са и винаги в наличност. Времената са сложни – след Брекзит всичко е различно. Все повече деца се раждат в Обединеното кралство, английският език е първи, българският или не се заражда, или е доста ограничен. Учителите трябва да са подготвени да го преподават с нови методи и учебници. МОН полага много грижи да преквалифицира. Важи правилото „учение през целия живот” и за учителите.
Много български семейства се завръщат в България по различни причини: икономически, психологически, семейни. Учителите трябва да подготвят добре децата за този обратен преход. Понякога дори да влизат в ролята на психолози.
Необходими са посветени и просветени преподаватели, а кадри не се намират лесно, защото и заплащането не е пленително.
Дух трябва, обич към децата и професията! Това са стожерите на победите.
– Какво ще пожелаете на всички ученици, учители и директори за учебната 2024/2025 г.?
– Да са здрави, да са силни, да обичат и даряват, да не забравят, че народът ни поставя Учението на пиедестал, а учителите е нарекъл Будители!
Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!
Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697
Благодарим за доверието!
