Вестта за българската независимост не е приета радушно в никоя от европейските столици

Професор, д.и.н. Милко Палангурски е дългогодишен преподавател в катедра „Нова и най-нова история на България” към Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. През годините заема редица административни длъжности в университета. Бил е зам.-декан и зам.-ректор на висшето учебно заведение по управление на качеството и акредитацията (2003-2007) и по научната дейност (от 2019 г.), а също и ръководител-катедра, както и председател на Общото събрание на Историческия факултет.

Научноизследователските му интереси обхващат: политическа история на България; дипломатически връзки на България с Русия; стопанска история на България; конституционно устройство на България.

Професор Палангурски е изследовател на българския парламентаризъм, затова в навечерието на 116 години от обявяване на независимостта на България той даде специално интервю за вестник БГ БЕН.

– Професор Палангурски, на 22 септември 1908 г. в църквата „Свети Четиридесет мъченици“ във Велико Търново княз Фердинанд е обявен за „цар на българите”. Изненада ли България света с този акт?

– Идеята за обявяване на българската независимост не се формира в българската политика в началото на XX в., а много преди това. По време на Съединението и на „българската криза“ (1885-1887) тя се използва от правителствата като опит за натиск върху Великите сили при различни ситуации. По-късно, през 1897, 1903 и 1907 г., в дипломатическите среди се водят разговори за нейното осъществяване, но до практически резултати не се стига. Новото правителство, съставено през януари 1908 г. от представители на Демократическата партия с министър-председател Александър Малинов, определя като своя първостепенна задача постигането на независимостта на страната. През лятото на същата година постепенно назряват и условия за реализация на тази цел.

На 11 юли 1908 г. в Турция е извършен т. нар. младотурски преврат, който коренно променя ситуацията на полуострова. Младотурците извършват редица преобразувания в посока към демократизиране на страната, но същевременно се засилва националистическата пропаганда и репресивността към националните малцинства. Въпреки че се легализира дейността на националните институции, главната цел на младотурците е да изградят т. нар. отоманска нация, цел, която не е по вкуса на потиснатите християнски народи. Това просто ускорява постигането на целите на страната.

Така актът от 22 септември 1908 г. се очаква от дълги години и след Младотурската революция в Османската империя и желанието на Австро-Унгария окончателно да анексира Босна, всички дипломатически канцеларии са наясно, че България няма как да не се възползва от очертаващата се криза, още повече че Великите сили нямат намерение да водят война заради нарушението на Берлинския договор. Така че изненадата е за публиката, за политическите анализатори, вестникарите, но не и за сериозните анализатори и дипломати. Ако има някаква изненада, тя е в решимостта на българските политици да използват сила при необходимост и същевременно да бъдат гъвкави в търсенето на решението на кризата.

– Защо този исторически акт се случва 23 години след Съединението, какво се случва всъщност в този период?

– В общи линии това е времето, когато бившата Османска провинция се превръща в модерна и постоянно развиваща се държава със свои забележителни прояви на просперитет във всички сфери на стопанския, обществения и културния живот. Макар и половината от този период да е по време на политическа криза, не трябва да се забравя, че някои от постигнатите обеми и параметри на промяна никога повече не се постигат. Четвърт век, който дава отговор на въпроса може ли българите да направят собствена държава, да я управляват и да я насочат към европейските параметри на модерност. И отговорът е твърдо „да“. Ако някога сме получавали оценки на възхита и пълно признаване на правото ни да бъдем самостоятелни, то това е времето, независимо от гледната точка на отделните наблюдатели, дипломати, журналисти и въобще общественици.

– Много ми се иска да поговорим за дипломацията. Каква роля изиграва тя, за да се стигне до този исторически акт?

– Вестта за българската независимост не е приета радушно в никоя от европейските столици. Балканските държави се чувстват засегнати, тъй като не успяват да извлекат никаква полза от кризата, Високата порта показва агресивни намерения, нито една от Великите сили не се изказва пряко в защита на извършеното в Търново. И в тази обстановка, трябва да се подчертае, българските отговорни фактори действат перфектно, като използват противоречията между всички сили, Османската империя и съседите ни, като залагат на разбирателство с Виена, Петербург и Цариград, в крайна сметка, успява.

Дебело трябва да се подчертае и запомни, че няма друг случай на полуострова, при който една нация и държава да е излязла от Османската империя и да постигне своята независимост без война. Това е първият случай на Балканите, който е осъществен и завършен изцяло с дипломатически ходове, без въоръжен конфликт, без решения на международна конференция от страна на силите и т.н. Това щеше да е невъзможно, ако страната не разполагаше вече с изграден дипломатически корпус, който работи в столиците на Великите сили и балканските съседи. Няма нито един пропуск от страна на дипломатите, който да застрашава делото, макар да работят в много трудна ситуация, тъй като нито една държава практически не застава зад нарушението на Берлинския договор от наша страна.

– За кои личности трябва да си спомним днес? И каква е заслугата на министър-председателя Александър Малинов и на тогавашното правителство на Демократическата партия?

– Трябва да отдадем дължимото на всички „строители на българската държава“, като започнем от онези, които изградиха българската нация през Възраждането, преминем през революционерите и плеядата държавници след 1879 г. Те всички поставят някаква тухла в държавната сграда и създават силата, която е необходима да се отстои независимостта. Така например армията вече е на 30 години, има своите офицери, водили победоносна война, произлезли от народа и разбиращи неговите цели. Всички кабинети надграждат дипломатическото ведомство, инвестират в националното стопанство и инфраструктура, подобряват рязко образователния статус на обществото – все фактори, които гарантират активна политика. И съвсем нормално – 30 години след Освобождението второто поколение политици, които се сформират в страната, поема решаването на тази задача. Кабинетът е една невероятна смесица на политически и персонални елементи – министър-председателят Ал. Малинов и военният министър Данаил Николаев са бесарабски българи, финансовият министър Андрей Ляпчев е от гр. Ресен, Македония, а останалите фигури покриват целокупното българско пространство. Кабинетът може да се определи като представител на всички българи, независимо къде са родени и израснали, и неслучайно титлата на българския владетел е определена като „цар на българите“.

– До каква степен независимостта на България се случва вследствие на израстването на българския политически елит?

– Никога не трябва да се забравя нещо изключително важно – независимостта като политическа цел стои пред всички управляващи през тези години. Но за да се постигне, трябва да имате готова сила – армия, дипломация, опитни общественици и т.н. Всичко това се натрупва с времето и трябва да се каже, че се избягват авантюрите, макар почти да няма години, в които из дипломатическите канцеларии да не се говори за този акт. Този опит и мъдрост се носи от всички политици и всеки, който е управлявал, слага своята тухличка в здравото здание на държавата, преди да се престъпи към осъществяване на идеята.

– 116 години по-късно, като изследовател на българския парламентаризъм, може би имате точна диагноза за случващото се сред българския политически елит? Какво е то?

 – Ами изчерпана е неговата легитимност – не толкова като идейна основа, а като липса на вътрешнопартийна демокрация и естествено обновяване. Вижте нашите партии в момента – те всички страдат от една основна слабост, характерна за нашата политическа действителност, между другото, от Освобождението насам. Вместо действени обществени организми, имаме политически структури, оглавявани от персони, които олицетворяват не само отделни партии, а се опитват да си присвоят правото да говорят като последна инстанция в цели политически направления.

Вижте европейската практика и я наложете в българската действителност! Не може да те избират седем-осем пъти и ти да не можеш да направиш кабинет и да управляваш само и само защото ти си затапил политическото пространство както в своята партия, така и в националната политика! Британските ви читатели са наясно – една загуба в изборите или провал в преговорите за кабинет не се прощават – оставката е задължителна, тя дори не се обсъжда, тя е неминуема и ако не я поднесеш, следва партийна процедура. Нашите партии много рядко провеждат подобна процедура, така не се обновяват персонално и постепенно ерозират до персонални секти – въпрос на време е. В исторически план няма партия или лидер, който да е оцелял при подобно поведение. Сривът е много бърз, обикновено е неочакван за тези герои и подобни политици на практика си затварят пътя за връщане в реалната политика.

– Защо днес България е толкова разделена?

– Трябва да сме наясно с нещо много важно в исторически план. Може и да ви разочаровам. Единение и пълно единство има само и единствено в тоталитарните системи и техните концлагери. Само в такива общества всички са на сто процента единодушни. В обществото и политиката винаги трябва да има дискусия и несъгласие – дори да не е принципна, всяка критика кара управляващите да се съобразяват с нея и да бъдат внимателни при вземане на решенията си по даден въпрос. Ще ви дам един пример и той е свързан с темата на този разговор – нито една политическа партия не подкрепя безрезервно направеното от правителството на Александър Малинов – всяка опозиционна организация има нюанси в своето отношение. И тези нюанси покриват целия възможен спектър от критики, които се разпростират от тотално отричане, дори на необходимостта от осъществяване на акта, до отричане на тактическите стъпки и реализацията на дипломатическите ходове на страната. Между другото, подобно е положението и години по-рано – по времето на Съединението, когато правителството също е критикувано за какво ли не – с и без основание за това. Но в крайна сметка, с течение на времето всички виждат, че това са основните ни постижения като нация в модерното време. Успехите са свързани само и единствено с наличието на демократичен климат в управлението на страната. Авторитарните и тоталитарните режими в нашата история докарват нещата обикновено до национални катастрофи и отказ от национални цели и задачи.

– От какво е провокирано недоверието на голяма част от българите към политическия елит днес? И има ли изход от политическата криза?

– Отзад напред – всяка политическа криза има изход, защото кризата възниква, за да се разреши някакъв проблем в съществуващата система. Щом има проблем, някой ще разреже възела. При демокрациите това става само и единствено чрез избори. Така че избирателите ще решат изхода от кризата, а политиците трябва да предложат решения. Партиите се създават, за да управляват, а не за да осигуряват комфорта на партийните лидери, и това е основният проблем на родния политическия елит. Той се държи като римски патриций и очаква да бъде избиран безпрекословно от прилежащите му избиратели, но последните, особено активните политически лица, имат други очаквания. Редовият гражданин иска представителство на своите интереси и намиране на консенсус между отделните обществени групи, за да се управлява страната в полза на по-голяма част от обществото. Но не трябва да се забравя и нещо друго, то е неприятната част от ситуацията. Избирателите носят своята отговорност – не трябва никога да се забравя, че политиците са еманация на нацията. Те са плът и кръв от нашия народ, носят неговите белези, тревоги, въжделения, манталитет и поведение – с други думи, каквато е нацията, такава е и политическата класа. Така например, след като има избиратели, готови да продадат своя глас, защо трябва да се очаква, че няма да се намерят достатъчно чевръсти купувачи. Това е предложение за корупция – на пръв поглед тя е пасивна за обикновения избирател, но много лесно се преминава браздата и част от „обикновените“ избиратели стават активно използващите политическа корупция. Трябва да си признаем, че не всеки, роден в свободна страна, е свободен гражданин по дефиниция и е твърдо убеден в гражданските права и свободи по рождение.

– Казвали сте, че националният празник на България трябва да бъде не 3 март, а да се избере една от знаковите за страната дати – 6 септември или 22 септември. Защо?

– Отговорът е много простичък. Затова хората трудно го разбират и приемат. Националните празнични системи са плод на новото време – те се появяват, след като се установяват модерните национални държави в противовес на постоянно променящите се празници на отделните монарси. От Великата френска революция насам това е акт, който олицетворява направеното от самата нация – и в това отношение всеки приема за свой национален празник, тоест онова, което нацията е направила сама и е нейната историческа и политическа визитка пред останалия свят. Дали това ще е националната независимост, дали ще е обединението на един разпокъсан народ, дали ще е началото на националната революция – всичко това го има, съществува в международната практика. Само нашият случай има дори комичен оттенък в това отношение – ние празнуваме не националната си независимост, нито началото на революцията, нито обединението си, а един предварителен договор между две империи, където нас не само ни няма, а отгоре на това никога не е реализиран и един негов член дори за един ден, и който предвижда създаването на една васална на Османската империя държава. Само ние празнуваме своя васалитет – а за тези, които не знаят за какво става въпрос, да им напомня – това е международно доказателство, че не можем да се самоуправляваме и затова ни е нужен опекун и е основната предпоставка да се борим за независимостта си. Ако трябва да се върна към горните въпроси – какъвто е празникът, такава е и нацията, робът обича господарите си и няма как да го направите самостоятелен човек, ако го карате да се прехласва и прекланя пред действията на другите, а не на своите постижения. И другите балкански народи са се освободили след войни на Османската империя с други сили, но я пробвайте да предложите на сърби, гърци и румънци за основен празник промяна на техните, като им пробутате за такъв някой от десетките международни договори, определяли границите им, дори и да са в тяхна полза! Те си празнуват своите революции и обединението. Само у нас това е възможно – затова и в модерното време всичко успешно се изчерпва до актовете на Съединението и независимостта. Следващият век е практически „пропилян“ и едва в началото на този век се върнахме на международната сцена като равноправни участници в процесите, каквито ставаме през 1908 г.

Вие можете да защитите и подкрепите единствения български вестник във Великобритания – БГ БЕН, дори и с минимални  финансови средства. Това ще бъде знак за съпричастност към независимата журналистика и високи професионални стандарти. БГ БЕН не е бизнес, създаден за печалба, а само и единствено да е в полза на българите на Острова. Всяка подкрепа е важна, защото тя показва, че все още има хора, които държат на качеството и истинските новини!

Нашата банкова сметка е:
PA Events Ltd,
Lloyds Bank
sort code 30-92-90
acc.02271697

Благодарим за доверието!