Талантливият български пианист Емануил Иванов с многобройни успехи на международните сцени
Продължаваме да представяме креативни и успешни българи на Острова, които са добър пример и вдъхновение за всички ни. Днешната ни среща е именно с един от тези български таланти - пианиста Емануил Иванов. През 2019 г. музикантът печели първа награда на международния конкурс за пианисти „Феручо Бузони“ в Италия и този блестящ успех е последван от концертни ангажименти в едни от най-престижните зали в света, сред които „Teatro alla Scala“ в Милано, „Herkulessaal“ в Мюнхен и „Wigmore Hal“ в Лондон. Емануил Иванов се е обучавал при известния пианист и педагог проф. Атанас Куртев, а по-късно е студент с пълна стипендия в Кралската консерватория в Бирмингам, след което е приет с престижната стипендия „Bicentenary Scholarship“ в Кралската музикална академия в Лондон. През 2025 г. е отличен като „Sulamita Aronovsky Piano Fellow“ към Кралската академия - позиция, която заема и понастоящем. Носител е също на награди от авторитетните международни конкурси „Скрябин - Рахманинов“, „Лист - Барток“, „Млади виртуози“, „Дину Липати“, на „Кристална лира“ и „Млад музикант на годината“, както и на награди във Великобритания - „Musicians Company Silver Medal“ и „Carnwath Piano Scholarship“. Представяме ви интервюто ни с пианиста Емануил Иванов, направено специално за читателите на БГ БЕН.
Интервю на Антоанета Петрова
- Здравейте Емануил, особена чест е да сте наш гост! От ранна детска възраст започвате да свирите на пиано. Защо избрахте точно този инструмент и кое беше определящо в насоката Ви към класическата музика?
- Здравейте! Много се радвам, че имаме възможност да си поговорим. С музиката всичко започна доста рано при мен, още във възрастта, от която конкретни спомени трудно оцеляват. Бях около три-четири годишен, но още на тази възраст моите родители искаха да ми дадат едно добро възпитание, подкрепено с активен контакт с изкуството, културата. Така в нашия дом се появиха различни записи на класическа музика - компактдискове и аудиокасети, които тогава все още се слушаха. Един от най-ясните ми спомени е за малка касета с оркестрова музика от Бетовен - Пета симфония и увертюра „Егмонт“, запис, дирижиран от Караян, вероятно Берлинска филхармония. Предполагам, че още тогава звукът на симфоничния оркестър е оставил силно впечатление у мен, защото през следващите години от детството ми си пожелавах все повече такива записи. Като цяло основният ми интерес тогава беше оркестърът и смятам, че характерният за него многопластов и мултитембров звук оформи и цялостното ми мислене като музикант. Изборът на пианото като инструмент дойде малко по-късно. В Пазарджик имаше няколко школи към читалища по пиано, цигулка, китара. Пианото ми се струваше най-интересно - физически внушително, с голям звуков диапазон, с един сложен механизъм, който вероятно е нещо завладяващо за всяко дете.
- Кои големи имена са вдъхновение и добър пример за Вас и помните ли първата си изява пред публика?
- Вдъхновявам се лесно както от големи имена, така понякога и от колеги, някои от които по-млади от мен. Винаги за мен пример са били колосите в нашето изкуство - Бах, Бетовен, Дебюси, Рахманинов; особено важна за мен е и фигурата на Ленард Бърнстайн - велик музикант и невероятен лектор и будител в пълния смисъл на думата. Но всеки ден мисля за различни хора като вдъхновители, така че не мога да дам конкретен отговор. Много често не са и музиканти. А за първата ми изява пред публика - тя беше в родния ми град Пазарджик като част от училищен концерт. Не съм сигурен какво съм свирил, но помня, че се вълнувах твърде много.
- Завършвате Кралската консерватория в Бирмингам, след което продължавате обучението си в Кралската академия за музика в Лондон, където специализирате и сте поканен да останете като аспирант там. Разкажете ни за този период от време и какво беше началото за Вас на Острова!
- Моят път в Кралството започна някак случайно. След гимназията бях в един труден период, в който не знаех как точно да продължа. До този момент бях учил пиано и музика като частен ученик, а основната ми среда беше тази на Езиковата гимназия в Пазарджик. И изведнъж трябваше да реша към коя институция за висше музикално образование да се насоча, без ясно да познавам света на нашия бранш, който е силно специфичен и с някои характерни особености. Взех решение за една година пауза, така наречения „gap year“ - крайно непопулярен по нашите ширини, но за мен беше жизненонеобходим. След това един мой приятел от Софийската НМА, който вече специализираше в Консерваторията в Бирмингам, ми даде идеята и аз да пробвам при същите преподаватели - първоначално за една година (Personal Study Plan). Кандидатствах, получих пълна стипендия и останах в Бирмингам за следващите шест години. След първата година бях приет за старт от втората година на регулярния бакалавърски курс, а след няколко години записах и магистър. Бях много доволен от работата с моите преподаватели, с които от първите ни срещи се изгради много силна връзка, както и от средата, която беше колегиална, продуктивна и много добра за един млад музикант. И така през 2024-та, след като завърших и магистърския курс в Бирмингам, бях приет в Кралската академия в Лондон за едногодишна специализация, която след това продължи в така наречения fellowship - почетна позиция, подкрепена със стипендия и представляваща много висока и престижна оценка за моята работа и развитие.
- Кои са нещата, които най-силно Ви впечатляват във Великобритания и как се чувствате тук?
- Това, което винаги ми е харесвало тук, е индивидуалността и тази възможност да градиш собствения си път, без да бъдеш съден или да се чувстваш подвластен на чуждото мнение. Можеш да бъдеш какъвто поискаш и няма да бъдеш сочен с пръст. За един музикант това усещане е много важно, защото ние прекарваме голяма част от живота си в търсене на „собствен език“, на индивидуален поглед към музиката и към изкуството. Освен това харесвам усещането за анонимност в един огромен град като Лондон - парадоксално, тук можеш да постигнеш истинско вглъбяване и да се фокусираш най-добре върху работата си.
- През 2019 година печелите първа награда на международния конкурс за пианисти „Ferruccio Busoni“ в Италия, а през 2025-а сте отличен като „Sulamita Aronovsky Piano Fellow“ към Кралската академия. Имате много концертни ангажименти с водещи оркестри и прекрасни музиканти в едни от най-престижните зали в света. Споделете за усещането от всичко това, с какво промени живота Ви и Вашия вътрешен свят!
- Конкурсът „Феручо Бузони“ определено беше повратна точка в развитието ми, както и нещо, което дойде някак неочаквано. Аз пристъпих към този конкурс без каквито и да е очаквания, без амбиции за победа, без грандиозни планове, просто исках да направя един опит за участие в голям конкурс, да усетя какво представлява този формат и как работят нещата. Накрая се озовах на финал и спечелих първата награда. Като резултат от това получих ангажименти в различни зали, основно в Италия, но и в други държави, които, въпреки паузата от ковид пандемията, бяха наистина важни за мен и ме научиха на много детайли от света на нашия бранш, които до този момент ми бяха абсолютно неизвестни. С оглед на това животът ми се промени, появиха се много повече отговорности, както и метафоричните регулярни „падания“ и „ставания“, без които не е възможно да се постигне едно пълноценно развитие в кариерата на даден артист. А относно различните награди и постижения - много е важно, особено за един млад музикант, да не се превръщат в самоцел, да не породят гордост или усещане за превъзходство, защото това може да създаде отпускане и измамно усещане за комфорт. Музикантът живее в реалност на непрекъснат стремеж към подобрение и към илюзорното съвършенство, което е непостижимо, но пътят към тази илюзия е важен и това е невъзможно без непрестанен труд. Разглеждам наградите като едни високи оценки за тази работа, но се старая и да не мисля прекалено много за тях, защото тогава човек може да се окаже в една опасна спирала.
- По-различна ли е британската публика от българската относно оркестрови концерти и опери?
- Най-съществената разлика е в мащаба. Например, ако направим сравнение между тази в София и тази в Лондон, българската е много по-малка и всички събития се посещават от една публика. Докато тук съвсем не е така, което позволява по-лесното съществуване на различни музикални продукти за всеки тип консуматор, при това говорим изцяло за сектора на класическата музика. Оставяйки настрана всичко това, съществува и един интересен момент - британската публика в провинцията, която е много различна от тази в Лондон, въпреки че е някак по-консервативна по отношение на вкусовете си, може да бъде невероятно сърцата и топла в приема си, което е най-големият подарък за един музикант.
- През 2025 г. в Лондон осъществявате интеграл на „24 прелюдии и фуги“ от Шостакович, считан за едно от най-важните клавирни произведения на ХХ век. Проектът беше представен и в зала „България“ в София. Разкажете ни малко повече за работата по този проект!
- Да, някак все ми върви на огромни и безумни проекти в последните години. Идеята се породи от отбелязването на 50 години от смъртта на Шостакович, през 2025-а. Това е един от любимите ми композитори и исках да направя проект, който да е приношение в памет на тази велика личност и творец. Неговото клавирно творчество не е толкова голямо - освен Прелюдиите и фугите има само две сонати, колекция от 24 по-кратки прелюдии и отделни кратки пиеси. Реших да науча най-важната му творба за инструмента, която съдържа в себе си, струва ми се, абсолютно всяка емоция и идея, които могат да бъдат изразени чрез музика, и е една завършена музикална вселена. Последва много тежка работа по проекта, защото произведенията никак не са лесни не само технически, но и като осмисляне на това, което е преживял Шостакович, когато са писани, в едно особено тежко време за него. Освен това става въпрос и за огромен обем от музика, около два часа и половина, което физически, емоционално и интелектуално е изцеждащо. Аз съм напълно убеден, че това е велика музика и е от най-важните неща, които са писани някога за инструмента. Обичам предизвикателствата и не се чувствам пълноценно, ако не се потапям цялостно в голям обем музикални задачи.
- Тук е мястото да споменем и за Вашите два компактдиска с музика от Скарлати и Ржевски, които излязоха на музикалния пазар миналата година. Как се роди идеята и какъв е процесът на създаване на нещо така грандиозно?
- Първият албум със сонати от Скарлати се появи след един съвместен проект между Бирмингамската консерватория, в който няколко от студентите там имаха възможност да запишат различни проекти за каталога на Naxos. На мен се падна избор между Скарлати и Лист. И понеже обожавам бароковата музика, затова избрах една селекция от 16 сонати от Скарлати, много от тях по-слабо познати. След три дни на активни звукозаписни сесии в прекрасната зала на Бирмингамската консерватория приключихме работа по проекта с един много добър резултат. А пък следващият запис - на един голям цикъл вариации от американския композитор Фредерик Ржевски - се появи отново благодарение на колаборация между лейбъл и образователна институция, този път Кралската академия в Лондон и лейбъла Linn. Основната разлика между двата записа е допълнителното предизвикателство - в случая на Ржевски - за едно произведение. Въпреки и в отделни части, тоест вариации, то трябва да се преживее буквално на един дъх, което не е толкова лесно в условията на студиен запис. Това е творба, която съществува най-добре в концертната зала. Единствено съжалявам, че този запис съществува само в дигитален формат, а аз съм старомоден и съм фен на физическия продукт, колекционирам дискове и плочи. Това обаче е предпочитан формат за някои лейбъли в момента, но все пак има и своите предимства.
- По отношение на българските държавници и системата с какво не можете да се примирите, от какви промени се нуждаем?
- Две са нещата, които наистина се пренебрегват. Едното е трагичното състояние на културния сектор в България, който винаги бива оставен „в девета глуха“ и за който средства винаги няма. Залите, театрите, особено в провинцията, често са в ужасно състояние, а заплащането на музикантите в България много често е обидно ниско, поради което много от нас отиват навън и понякога напълно изключват като опция идеята да търсят професионално развитие там. Второто е състоянието на образованието и възпитанието на подрастващите - често виждаш ученици, които не могат водят нормален цивилизован разговор, а какво остава и за някакво отношение към култура, ценности и т.н.
- Развивате впечатляваща международна кариера, концертните Ви ангажименти включват престижни зали като „Ла Скала“ в Милано и „Херкулес“ в Мюнхен. Кой е концертът и музикантите, които най-силно са Ви впечатлили до момента, и има ли определени концертни зали по света за които мечтаете?
- Зала мечта за мен винаги е била залата „Пиер Булез“ в Берлин. Тя не е голяма, не е и с вековна история, продукт е на една модерна концепция с перфектна акустика и дизайн и е много неконвенционална. „Сцената“ не е подиум, а просто пространство в центъра на залата, а местата са разположени около него в овална форма, като първите слушатели са на около два метра от изпълнителя. Това създава усещане за интимност и сплотеност, което особено ми импонира, не съм голям фен на дистанцията между изпълнител и публика, която е характерна за много традиционни концертни зали. А относно любими концерти, най-ярки впечатления у мен винаги оставят колаборациите с младежки оркестри. Те винаги свирят с един особен хъс, една характерна енергия, без никаква рутинност, отегченост или чувство на досадно задължение. Един такъв концерт се случи съвсем наскоро в Кралската академия заедно с нашия академичен оркестър, на който имах честта да солирам. Направихме много добро изпълнение на Първия концерт за пиано от Рахманинов, под палката на известния диригент Джон Уилсън. В такива моменти наистина усещаш концерта като празник, като нещо, което е отвъд работата и професионализма, което е просто материализация на тази радост от създаването на музика с близки по възраст, по мислене и по цел хора.
- Какво Ви предстои в близките месеци? Разкажете ни за някои от предстоящите концерти и събития!
- Съвсем скоро ми предстои дебют в Ирландия. В началото на октомври ще участвам като солист в два концерта с Националния симфоничен оркестър на Ирландия в Дъблин и Уотърфърд. Първото свирене в една страна винаги е с особен характер и се помни цял живот. Вече споменах за Голдберг-вариациите на Бах и с тях ми предстоят няколко концерта през ноември - това е 75-минутно произведение, което винаги е събитие. Един от тези концерти ще е и тук, в прекрасната зала Champs Hill в Съсекс, едно много „тайно“ място, не толкова познато, но изключително ценно, с невероятна атмосфера и локация. През април месец догодина ме очаква и дебют в една много важна зала - Elbphilharmonie във Хамбург, със солов рецитал, както и нов албум, за който съвсем скоро ще мога да обявя повече информация. Предстои ми и работа като член на жури в първото издание на конкурса за пианисти в Кейптаун, нещо, с което нямам такъв голям опит и което има своите предизвикателства, но и голяма отговорност.
- Благодаря за отделеното време, Емануил! Успех във всичко! Вашето послание към читателите на БГ БЕН и към българите на Острова?
- И аз благодаря за приятния разговор! Посланието ми е: Нека винаги да се подкрепяме - като една по-сплотена общност. Това е много важно, особено за тези, които правят първите си крачки в живота тук, на Острова, и имат много въпроси и неизвестни пред себе си.
