Професор Петков: През 1885 г. българите изненадаха света с дързостта и решителността си
Професор Петко Ст. Петков е преподавател по нова история на България във Великотърновския университет „Св. св. Кирил и Методий“. Той е автор на монографии, студии и статии, на учебници и учебни помагала по нова история на България. Научен консултант е на няколко филма с историческа тематика.
Член е на Управителния съвет на Съюза на учените в България и председател на великотърновския му клон.
С професор Петко Ст. Петков разговаряме за Съединението на България и за всеотдайността на нашите предци.
- Професор Петков, на 6 септември 2026 година България отбелязва 141 години от Съединението - акт, който е записан със златни букви в българската история. Как успяват българите, нашите предци, да го постигнат и кое е решаващото за Съединението на Княжество България с Източна Румелия?
- Има две големи национални усилия на българите през XIX век, които са обозначавани години наред само с една дума, защото на всички е ясно какво означава тя. „Въпросът“ е знакът на десетилетното движение за национална еманципация и самоуправление чрез признаване на отделна българска църква. „Съединението“ е другият символ, който изразява желанието да се постигне поне част от формиралия се още преди Освобождението през 1879 г. национален идеал за модерна и унитарна българска държава, включваща признатите за български земи или както тогава се обозначават те: „България, Тракия и Македония“. За коригирането на първоначалната цел за обединение на всички откъснати от българската държава земи и население със свободното Княжество до Съединение само с Източна Румелия има конкретни политически причини. БТЦРК - комитетът, организирал акцията, първоначално си поставя за цел пълното национално обединение, но с основание се вслушва в съветите да ограничи амбициите си до присъединяване само на автономната област към Княжество България. В противен случай можеше цялата операция да има печален и неуспешен край, напомнящ някои тъжни епизоди от войните за национално обединение (1912-1918 г.). Ето и първата поука, която не се натрапва, но може да бъде извлечена от историческия опит. Независимо от идеала и страстното желание той да бъде реализиран изцяло и напълно, независимо от болката, естествено последваща трудните компромиси с националното, с оглед прагматизма и осъществяването поне на някакъв успех в сложни условия е по-добре да се преследва макар и по-малка цел, която реално е по-постижима, отколкото да се води жестока борба за нещо, което безспорно е българско и мило, но за чието осъществяване няма реални шансове и това е известно.
- Успяха ли с този акт българите да изненадат света? И до каква степен това историческо събитие се случва с помощта на дипломацията?
- Три са според мен големите външнополитически успехи на България в периода след Освобождението през 1879 г., т.е. след създаването на новата българска държава, до средата на ХХ век: обявяването и признаването на Съединението на Княжеството с Източна Румелия през 1885-1886 г., обявяването и признаването на независимостта от Османската империя през 1908-1909 г. и международно признатото възвръщане по мирен начин на Южна Добруджа към българската държава през 1940 г. И в трите случая откриваме няколко общи исторически условия, съдействащи за благоприятното решаване на тези национални и държавни задачи: 1. Вътрешно обществено единение около преследваната цел и временно стихване на партизанските противоборства; 2. Сравнително благоприятна международна обстановка, доколкото и трите външнополитически успеха на България са утвърдени от т. нар. Велики сили.
През 1885 г. българите изненадаха света първо с дързостта и решителността си да нарушат само след седем години договора, който е международноправна основа за създаването на българска държава. За мнозина изненада беше и победата на България във войната, обявена й вероломно от Сърбия. Но както обикновено се случва в регулираните от Великите сили международни отношения през XIX век, военната победа не води непременно до политически триумф. Имам предвид, че именно след намесата на дипломацията и с оглед баланса на силите уреждането на Съединението чрез Топханенския акт от 24 март 1886 г. направи българския княз само управител на Източна Румелия. Но въпреки това официално ограничение, българите извършиха в следващите месеци пълно съединение на двете области.
- Защо Съединението се случва точно в Пловдив?
- Пловдив е главен град, столица на автономната област Източна Румелия. Там резидират представителите на държавните институции, вкл. и главният управител, който е основна фигура в управлението на областта по силата на Берлинския договор и приетия от специалната Европейска комисия през 1879 г. Органически устав (основен закон) на Източна Румелия. А Съединението се извършва като присъединяване на автономната област към Княжеството. Затова актът е обявен в Пловдив, макар че и други български градове имат отношение към събитието: българският монарх Александър I получава телеграмата, с която е поканен да поеме управлението и на Източна Румелия, докато е във Варна; а в историческата столица Търново (обявена за такава от Учредителното събрание на 22 март 1879 г.) князът прокламира с манифест на 8 септември 1885 г. волята си да приеме Съединението и решението си да тръгне към Пловдив.
- Има ли малко известни факти, свързани със Съединението на Княжество България с Източна Румелия, които днес могат да ни изненадат?
- За Съединението има значителна историческа литература. Но може би не всички знаят отделни детайли от подготовката, извършването и защитата му - например за важната роля на княз Александър I не само след обявяването на Съединението, но и преди това. От него дейците на пловдивския комитет научават за споразумението на съюза на тримата императори (на Германия, Русия и Австро-Унгария) от 1881 г. за възможно присъединяване на Източна Румелия към Княжество България, стига това да не засяга македонския въпрос и да е съгласувано с трите страни. И правилно коригират първоначалната цел за обединение на всички български земи. Вероятно не на всички е известно, че международноправното уреждане на Съединението с Топханенския акт през 1886 г. е само частично решение, пълно съединение има едва след признаването на независимостта на България от Османската империя през 1909 г. Освен това може би не всички знаят, че по силата на същото споразумение между Великите сили и султана, уреждащо Съединението само като право на българския княз да бъде назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия - Топханенския акт от 1886 г. - от дотогавашните автономни български земи са откъснати макар и малки територии - Кърджали и тъмръшките родопски села остават под властта на султана.
- Русия, а и другите велики сили, опитали ли са се да попречат на обединението на България?
- Както е известно, самостоятелното Княжество България и автономната област Източна Румелия са резултат от компромисно споразумение на Великите сили, отразено в Берлинския договор от 1878 г. Но още през 1881 г. три от тях се споразумяват, че Съединението на двете български области е възможно и те няма да се противят, ако то стане при известни условия и съгласувано с тях. Доколкото Съединението е обявено на 6/18 септември 1885 г. като отхвърляне на дотогавашното управление на Източна Румелия, т.е. като държавен преврат, свалил назначения от султана генерал-губернатор Гаврил Кръстевич и действащото правителство на областта, то всички Велики сили без изключение първоначално реагират отрицателно заради грубото нарушаване на Берлинския договор. Нюанси в отношението им към акта се появяват едва след като става ясно, че инициативата за това не е на Русия, а е самостоятелно българско действие. Тогава правителството на Великобритания смекчава критичния тон към българите. Представителите на британската дипломация се надяват чрез подкрепа за българския княз Александър и уреждане на Съединението като персонална уния под негово управление да се противопоставят на нескритото желание на руския император Александър III още от края на 1883 г. да отстрани братовчед си от българския престол и така да засили още повече руското влияние в новото балканско княжество. За управляващите във Виена пък (столицата на Австро-Унгария) дръзкото съединение е повод за засилване на враждата между съседите Сърбия и България. Те поощряват амбициите на сръбския монарх Милан да се възползва от затрудненията на софийските власти след заповяданото от Александър III на 9 септември 1885 г. изтегляне на руските офицери от българската армия (вкл. и на военния министър на Княжеството, който от 1879-а дотогава винаги е руски генерал) и да започне война с България.
- Може би тук е мястото да кажем, че след Съединението страната ни се изправя пред доста труден период. Защо?
- Българската криза, както е известна, формално започва с държавния преврат на 9 август 1886 г., когато група офицери под руско влияние и с руска подкрепа свалят законния княз Александър I и правителството му. Но условията, довели до такава злощастна развръзка, се създават именно след Съединението. Макар да участва в международното уреждане и признаване на Съединението като персонална уния чрез Топханенския акт, Русия под управлението на неособено далновидния император Александър III не престава да се стреми към свалянето на княз Александър от българския престол. За жалост, част от политическите сили в страната, чиито ръководители са лишени от истински патриотизъм, наивно приемат да обслужат руското желание и създават вътрешно политическо напрежение по линията „С Русия против княза“. Групата офицери - русофили, организирали и извършили преврата, са част от тази политически и социално нехомогенна общност. Трудности възникват и заради склонността на българите и тогава, и днес да предпочитат една от възможните крайности, но при реална опасност да не действат лично активно, а да изчакват развитието на събитията. Някои от рязко противопоставилите се на преврата политически дейци знаят за готвената държавна измяна, но не предприемат решителни действия преди 9 август 1886 г.
- Днес осъзнаваме ли това национално единство, което българите успяха да покажат с акта на Съединението на Княжество България с Източна Румелия? И ако трябва да направим паралел между тогава и сега, какво ни липсва днес да сме обединени? Виждаме, че дори българи се изправят срещу българи само защото някои от тях не живеят в България, а са избрали пътят на емигрантството…
- По повод честването на 140-ата годишнина от Съединението през 2025 г. това важно условие за успеха на акцията - постигането на обществено единство в името на голяма национална цел - неведнъж беше изтъквано. И вероятно е осъзнато от интересуващите се от уроците на историята. По-важното според мен, на което сме свидетели всекидневно, е невъзможността днес да се постигне подобно единство в името на големи общобългарски цели. Причините за това са много, но една от тях е липсата на желание вече четвърто десетилетие да се очертаят поне контурите на един съвременен български идеал, на някакви по-трайни общи цели и ценности, които ни обединяват и които да следваме и ние като общество, а и управляващите, все едно от коя част на политическия спектър са. Освен това, вероятно не само аз имам усещането, че многобройните различно мотивирани разделители на съвременните българи засега успяват да постигнат целите си, а широката аудитория много лесно се поддава на стари и нови противопоставяния, не разбирайки, че можем да сме различни, но по важните въпроси и големите общи цели трябва да сме единни и солидарни. Именно историческите поуки от Съединението доказват, че това съждение е вярно.
- Виждате ли днес достойни български политици, които действително защитават интересите на страната ни, а не само с популизъм и празни приказки?
- За съжаление, описаният от вас профил на български политик и държавник не се среща често у нас, и то не само през последните четири десетилетия. Това е тема за друг разговор, но все пак не трябва да забравяме, че Демокрацията не настъпва като пролетта, т.е. неизбежно. След десетилетия тоталитарно управление под директния контрол и намеса на външна сила няма как с пленум на същата управляваща партия (10 ноември 1989) именно тя да въведе или установи истинска политическа демокрация, както почти безусловно и традиционно се приема у нас. А след като т.нар. преход започна и остана дълго под контрола на додесетоноемврийски силови, управленски и задкулисни фактори не е възможно да очакваме новата политическа конюнктура да позволи, камо ли да отгледа достойни български политици, които действително защитават интересите на страната ни. Което не означава, че няма българи с такива качества и ценности, но достъпът им до реалното управление е затруднен от трайно установени механизми на зависимости и чужди влияния.
- Приключи ли спорът между историците за това коя дата трябва да бъде национален празник на България?
- Националният празник, пък и другите официални празници трябва да отразяват общоприети български ценности и български постижения, да са паметни дни, свързани с български исторически приноси, да събират и обединяват и в никакъв случай да не разединяват българите. На този основен критерий някои отсега наложените паметни дати в официалния ни празничен календар не отговарят и това е основната причина дори в дните, когато ги отбелязваме, да се усеща обществено разделение, а не единство. Ето един пример: Трети март не изразява българското участие в Освобождението, тъй както например 20 април (избухването на дръзкото и политически успешно българско въстание през 1876 г.) или 11 август 1877 г. (решителните боеве на върховете Шипка и „Свети Никола“ в хода на Освободителната война с изключително важното участие на Българското опълчение). Дните на обявяване на Съединението 6/18 септември и на независимостта от Османската империя 22 септември/5 октомври също имат това предимство да са резултат от българска национална мотивация и активност и затова от 1998 г. след половинвековно отсъствие отново са включени в списъка на официалните празници в България.
Моето аргументирано мнение за българския национален празник отдавна е известно, а потвърждението на основателността му може да се види всяка пролет вече повече от 170 години - на 24 май, в деня на най-стария общобългарски национален празник. Но за да стигнем до общо съгласие и по този важен въпрос, първо е необходима спокойна обществена дискусия, но не като политическа престрелка, а с излагане на разумни и аргументирани предложения. Такъв опит беше направен през октомври 2022 г. във Великотърновския университет, където се проведе представителна национална научна конференция за официалните и националния празник. Но както се видя през последните две години, политиците отново приватизираха темата и без да зачитат аргументите на учени и общественици, се опитаха да я превърнат в поле за поредното сражение помежду си, а именно, аргументираната дискусия ще покаже коя от няколкото паметни дати, най-често споменавани като възможни дни за национален празник, има основанията да бъде такъв символен знак.
Не би било добре такава дата, претендираща за главен и най-представителен общобългарски символен ден, сиреч национален празник, да се свързва с каквито и да било отрицателни последици за цялата или за част от българската национална общност. Добре би било тя да засяга повечето, ако не всички българи, а не само част от тях - нали говорим за национален празник, а в българския език национален и държавен не са едно и също. Дори само изброените два критерия не позволяват Съединението да претендира с основание за национален празник. Неговото само частично международно признаване през 1886 г. е доказан факт, пълно съединение има едва след международноправното уреждане на независимостта на България от Османската империя през 1909 г. Освен това по силата на същото споразумение между Великите сили и султана, уреждащо Съединението само като право на българския княз да бъде назначаван от султана за генерал-губернатор на Източна Румелия - Топханенския акт от 1886 г. - от дотогавашните автономни български земи са откъснати макар и малки територии - Кърджали и тъмръшките родопски села. Как тогава, ако днес Съединението би било национален празник, ще го честват в Кърджали, който е даден на османската държава? Вероятно на същото основание - незнанието, че Пашмакли и околните български селища, т.е. Смолянският край на Родопите, по силата на Санстефанския мир остава в Турция, и там не съвсем основателно честват Трети март - наложения от свалилите Тодор Живков десетоноемврийци от същата управляваща дотогава партия за национален празник на 27 февруари 1990 г. с указ на председателя на Държавния съвет Петър Младенов. Съединението е важен исторически успех, но то не засяга големи групи от българската национална общност - напр. българите в Северна Добруджа, в Нишко и Пиротско, в Македония и Южна Тракия, а нали трябва да е национален празник, т.е. общобългарски. На този критерий досега отговаря само и почти единствено 24 май - празник на всички българи и във времето: някога, днес и в бъдеще, и в пространството: празник на българите в държавата България, както и на всички сънародници, където и да се намират и живеят по света - истински национален празник. 24 май не е празник само на светите и равноапостолни Кирил и Методий, а символен ден на българския цивилизационен принос в световната култура. Той е и ден на делото на учениците им, и на благородната и умело проведена държавна политика на българските монарси и управници Борис I, Симеон Велики и др., благодарение на която милиони хора по света се ползват от цивилизационния принос на двамата братя, доразвит от учениците им и отгледан и разпространен от българската държава по волята и с помощта на тогавашните й владетели.
Затова според мен денят на обявяването на Съединението 6 (по нов стил 18) септември трябва да остане като един от официалните държавни празници на съвременна България, за което има достатъчно сериозни основания. Дали трябва да има национален празник и кой точно паметен ден най-пълно отговаря на критериите за такъв е въпрос, който предстои да се обсъди и реши, макар че всички политици през последните няколко десетилетия съзнателно и упорито избягват тази важна обществена и експертна дискусия, която неминуемо ще покаже и докаже кои от историческите паметни дати заслужават да влязат и/или останат в официалния празничен календар.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели по повод Съединението на България?
- В един предишен разговор за вашето интересно и полезно издание си позволих да изразя пожелания, които смятам все още за актуални. Пожелавам на читателите на БГ БЕН и на всички българи преди всичко здраве, но и готовност и желание за солидарност и разбирателство. Ние, съвременните българи, нямаме актуален национален идеал. Време е да очертаем поне контурите на това, към което се стремим, това, което всички или поне повечето бихме искали да постигнем и което може да ни обедини. Този именно идеал би трябвало да следват всички български правителства, оставайки, разбира се, различни в частните си политически интереси и цели и в идейните си възгледи. Тогава ясно и ярко ще изпъкне и символната дата на националния празник, тогава ще сме достойни наследници на хилядите българи, организирали, осъществили и защитили идеала за Съединение.
