Независимостта не е просто дата от учебника, тя е силно послание за смелост и вяра в собствените ни сили
В навечерието на 118-годишнината от обявяването на независимостта на България ви срещаме с Лора Манчева - още една жена, която безусловно работи за разпространението на българското образование, традиции и история в Обединеното кралство. Лора Манчева е основател и директор на Българското неделно училище „Райна Княгиня“ във Великобритания. Училището развива своята дейност вече пет години, а през учебната 2026/2027 година разшири присъствието си с нов филиал в Питърбъро. Работата й е тясно свързана с децата и тяхното развитие, а една от основните й каузи е съхраняването на българския език, култура, история и традиции сред българските семейства във Великобритания.
В работата си Лора Манчева поставя особен акцент върху изграждането на истинска общност около училището, близката връзка между ръководство, учители, родители и ученици и приобщаването както на деца, които свободно говорят български, така и на родените и израснали във Великобритания българчета, за които българският е втори или наследствен език.
С Лора Манчева говорим за новите моменти през новата учебна година в училище „Райна Княгиня“ в Уисбич и в Питърбъро, а също и за това как там говорят за знакови събития от историята на България.
- Госпожо Манчева, правим това интервю в началото на новата учебна година и в навечерието на една от най-значимите дати в българската история - 22 септември 1908 година, когато България обявява своята независимост. Осъзнаваме ли днес примера, който предците ни са завещали, и именно училището ли е мястото, където се развива и съхранява българската идентичност?
- Мисля, че когато живеем далеч от България, понякога осъзнаваме още по-силно колко важни са езикът, историята и чувството за принадлежност. Независимостта не е просто дата от учебника. Тя носи послание за достойнство, смелост, отговорност и вяра в собствените ни сили. За децата, които растат във Великобритания, българското училище има много по-голяма роля от това просто да ги научи да четат и пишат на български. То е място, където те разбират откъде идват, каква история стои зад България и защо могат да се гордеят с корените си. Не искам учениците ни просто да запомнят дати. Искам да разбират хората и историите зад тях и един ден, когато някой ги попита откъде са, да могат с увереност да кажат: „Имам български корени и знам какво означава това“.
- Вие сте основател и директор на Българското неделно училище „Райна Княгиня“ в Уисбич, а от тази година откривате и филиал в Питърбъро. Имате голям опит с обучението на деца. Как тези, които са далеч от родината, възприемат България и историческите факти за страната? Интересни ли са им днес и предизвикват ли гордост в тях?
- При всяко дете е различно. Някои пътуват често до България, имат баби и дядовци там и я чувстват като свой втори дом. Други са родени във Великобритания, говорят основно английски и връзката им с България тепърва трябва да бъде изградена. Децата се интересуват от история, но трябва да им я разкажем по начин, който е близък до тях. Зад всяка дата стоят истински хора - техните избори, мечти, смелост и съдби. Когато историята оживее пред децата, тогава идва и истинският интерес. Виждала съм как ученици, които в началото почти не говорят български, постепенно започват да пеят български песни, да участват в тържества, да разказват за България и да се гордеят с връзката си с нея. Това са едни от най-хубавите моменти за мен.
- Как успявате да вплетете в учебната програма празници като 6 септември, 22 септември, Деня на народните будители, 24 май? Организирате ли специални тържества и как приобщавате децата към българската история?
- За нас тези дати не са просто отбелязване в календара. Стараем се децата да ги преживяват, а не само да ги запомнят. Организираме тематични уроци, тържества, песни, стихотворения и творчески дейности. Много важна част от работата ни е и клуб „Българиче“ - извънкласна дейност, в която поставяме още по-силен акцент върху българските обичаи, традиции, история и култура. Там децата учат чрез преживяване и чрез собствените си ръце. Разглеждали сме например традиционни български глинени съдове, а след това учениците сами са изработвали свои от глина и са ги отнасяли вкъщи. Правили сме и големи проекти на възрожденски къщи, като децата първо разглеждат характерните им особености, а след това създават модели върху картон, използвайки различни естествени и достъпни материали. Миналата година имахме и голяма колекция, свързана с българския лев, предоставена от един от нашите родители. Чрез нея децата разглеждаха различни банкноти и монети и научаваха повече за личностите, символите и историята зад тях. Изработваме и кукерски маски от вълна, прежда, платове, хартия и естествени материали, като едновременно с това говорим за смисъла на този стар български обичай. Именно така традициите оживяват пред очите им. Клуб „Българиче“ е много важен за нас и децата го очакват с нетърпение. Вярвам, че когато едно дете види, докосне и само изработи нещо, знанието остава много по-дълго.
- Защо решихте да направите българско неделно училище във Великобритания? Това не е ли прекалено сложен път за реализация зад граница?
- Да, понякога този път наистина е много сложен. За нас неделното училище практически е още един - шести - работен ден в седмицата. А работата не приключва с края на занятията. Много от вечерите на учителите и ръководството са посветени на подготовка, организация и събития. Всичко това правим паралелно с професионалните си ангажименти във Великобритания. Българското училище е нещо, на което доброволно даваме още от времето, енергията и сърцето си. Затова за мен то е кауза и мисия - не само моя, а на всички нас, които сме част от училището. Обединява ни желанието да съхраним българския език зад граница и да го предадем на следващото поколение. Има умора и трудности. Но понякога едно изречение от дете е достатъчно, за да осмисли всичко. Когато наближи лятната ваканция и чуя: „Госпожо, не искам да идва ваканцията, защото няма да ви виждаме и няма да идваме в българското училище“, тогава си казвам, че сме успели. Защото най-голямото ни постижение не е просто децата да идват. То е те да искат да идват.
- За патрон на училището избирате знакова личност за българската история - Райна Княгиня. Защо?
- Избрахме Райна Княгиня, защото в нейната личност има изключителна сила и символика. Тя е само на 20 години, когато приема отговорността да ушие знамето на Априлското въстание в Панагюрище. Но за мен образът й е много повече от този един исторически момент. Тя е образована жена, учителка, смела българка и човек, преминал през огромни изпитания. В нея виждам и духа на българския будител - човек, който оставя следа чрез личния си пример. Искам нашите ученици да разберат, че героите не са само образи от старите портрети. Те са били истински хора, често много млади, които са имали смелостта да направят избор и да поемат отговорност.
- Как се роди идеята да направите филиал на Българското неделно училище „Райна Княгиня“ в Питърбъро?
- Всъщност идеята дойде от самите родители и за мен това я прави още по-ценна. Преди няколко месеца с нас се свързаха няколко български семейства от Питърбъро. Те следяха това, което правим в Уисбич - развитието на училището, празниците, клуб „Българиче“ и нашия модел на работа с децата. Споделиха, че искат и техните деца да имат възможност да учат по този модел. Желанието им беше толкова голямо, че родителите дори обсъждаха организирането на общ транспорт, с който децата всяка седмица да пътуват до Уисбич. За нас това беше огромно признание, но и отговорност. Тогава си казахме, че щом има такъв интерес, защо вместо децата да пътуват до нас, ние да не отидем по-близо до тях. Имахме и огромния късмет да получим подкрепата на местната власт. Д-р Ивелина Банялиева и Александър Рафик са общински съветници в Peterborough City Council - Градския съвет на Питърбъро, и представляват район Paston and Walton. И двамата приеха много позитивно инициативата ни да разширим дейността на училище „Райна Княгиня“ и в Питърбъро. Д-р Ивелина Банялиева ни подаде ръка още в самото начало и помогна и при намирането на подходящо място за занятията, а Александър Рафик също застана категорично зад инициативата. За мен тази подкрепа е изключително ценна. Тя показва уважение към българската общност и към усилията ни да дадем на семействата още една възможност децата им да изучават български език, история и култура. И така от една идея, дошла от самите родители, стигнахме до реален филиал. Сега очакваме с огромно вълнение първите си ученици в Питърбъро.
- Коя ще бъде основната мисия на филиала в Питърбъро и на каква подкрепа разчитате, за да го развиете?
- Мисията ни е същата, която стои в основата на училище „Райна Княгиня“ още от самото начало - да съхраним българския език, историята, традициите и чувството за принадлежност у децата, които растат далеч от България. Искаме в Питърбъро да създадем не просто място за неделни занятия, а общност, която децата и родителите да чувстват като своя. За мен лично е много важно като директор да бъда на място, близо до живота на училището и до общността, в която то съществува. Българското училище зад граница има своите специфични предизвикателства - различна среда, различни нужди на семействата, двуезични деца - и вярвам, че най-добре можеш да ги разбереш, когато си тук и ги преживяваш заедно с хората. Стремя се да познавам учениците и семействата им, да имам постоянна връзка с родителите и да чувам техните идеи, притеснения и нужди. Смятам, че това е важно и за самите родители - когато знаят, че директорът е достъпен, че могат директно да разговарят с него и че той познава детето им, се изгражда много по-силно доверие. За мен тази близост с децата, родителите и учителите е една от най-ценните части на работата ми и искам да я запазим и с разрастването ни в Питърбъро. Разбира се, едно училище се изгражда от много хора - учители, родители, ученици и цялата общност. Изключително благодарни сме и за подкрепата, която получаваме от местната власт.
- Вече част от българчетата на Острова са родени във Великобритания. Някои дори все още не са били на българска земя. Това как променя образователния процес и прави ли още по-отговорна задачата пред българските училища зад граница?
- Определено. Това е едно от големите предизвикателства, но и една от най-важните мисии на българските училища зад граница. Все повече наши ученици са родени във Великобритания. За някои България е мястото, където прекарват ваканциите си и където живеят баба и дядо. Други са били там само няколко пъти, а има и деца, които все още не са стъпвали на българска земя. Много често казвам на учениците си: „Българският език е богатство!“. А те понякога ме питат: „Госпожо, защо е богатство?“. И тогава им обяснявам, че богатството невинаги е нещо, което можеш да държиш в ръката си. Да знаеш още един език, означава да имаш ключ към още един свят. Да можеш да разговаряш с баба си и дядо си на техния език, да разбереш една българска песен не само като мелодия, а и като думи, да прочетеш книга и да почувстваш една история по начин, по който преводът невинаги може да ти я предаде. Но означава и нещо още по-дълбоко - да знаеш откъде идваш. Казвам им, че корените не ни пречат да растем в друга държава. Напротив, те ни дават стабилност, докато растем. Тези деца могат един ден да останат във Великобритания, да се върнат в България или животът да ги отведе в трета държава. Но където и да бъдат, българският език ще бъде част от тяхната история и нещо, което никой не може да им отнеме. А един ден те самите ще решат дали да предадат този език на своите деца. Ако ние успеем да го запазим за тях сега, даваме възможност тази нишка да продължи и в следващото поколение. За мен езикът носи памет, принадлежност и връзка между поколенията. И понякога именно в българското училище едно дете започва истински да открива своите корени.
- Кои са съвременните будители днес, има ли ги сред българите?
- Разбира се, че ги има. Просто днес невинаги ги наричаме така. Будител може да бъде учителят, който всяка неделя влиза в класната стая и учи български деца на хиляди километри от България. Родителят, който след дълга работна седмица води детето си на българско училище. Човекът, който пази фолклора, организира културна инициатива, създава книги, помага на общността или предава знание на следващото поколение. Будителството според мен не е титла. То е действие. Вярвам, че сред българите има много съвременни будители. Често те работят тихо и не получават голямо обществено внимание, но резултатът от труда им се вижда в следващото поколение.
- През последните години много се заговори за забрана на социалните мрежи за деца под 16-годишна възраст, включително и във Великобритания. Вие как се справяте с този казус и смятате ли, че забраните могат да овладеят емоционалното претоварване на децата и ширещата се агресия сред тях?
- Това е изключително сложен въпрос и като човек, който ежедневно работи с деца, виждам колко много се е променил техният свят. Не мисля, че една забрана сама по себе си може да реши проблема. Ограниченията могат да бъдат част от решението, но ако просто отнемем телефона или компютъра, без да дадем на детето нищо на тяхно място, трудно можем да очакваме трайна промяна. Според мен отговорността на възрастните е не само да поставят граници, но и да предлагат алтернативи - спорт, творчество, книги, музика, приятелства, клубове, инициативи и истинско общуване. Именно по тази причина през тази учебна година взехме решение да преместим занятията на училището ни в Уисбич от събота в неделя. Много от нашите ученици посещават спортни клубове, тренировки и други занимания в събота сутрин, когато досега се провеждаше и българското училище. Не искахме семействата да бъдат поставяни пред избора „българско училище или спорт, българско училище или друг клуб, който детето обича“. Искаме нашите ученици да имат и двете - в събота да спортуват, да танцуват, да плуват или да участват в друга дейност, която ги развива и им носи удоволствие, а в неделя да бъдат част и от българското училище. Разбира се, необходими са родителски контрол, разговори и ясни граници при използването на технологиите. Но също толкова важно е да направим живота извън екрана достатъчно интересен. Ако искаме детето да прекарва по-малко време пред телефона, трябва да му помогнем да открие неща в реалния свят, към които да иска да се връща.
- Българските училища зад граница имат понякога сериозни предизвикателства. Какво още трябва да направи българската държава, за да ги подкрепи?
- Преди всичко искам да кажа, че аз лично съм много благодарна за подкрепата, която Министерството на образованието и науката оказва на българските неделни училища зад граница. Тя е изключително важна за нас. Разбира се, винаги има какво още да се надгражда и според мен една от важните посоки е по-голямата и по-гъвкава финансова подкрепа. Зад всяко училище стоят реални разходи - наеми, възнаграждения на учителите, учебни материали, техника, празници и допълнителни дейности. За нас например клуб „Българиче“ е много важен, защото чрез него децата се докосват до България чрез творчество, традиции, история и практически занимания. Именно такива дейности правят връзката им с България жива, но те също изискват средства. По-добрата финансова подкрепа би ни дала възможност да развиваме повече такива инициативи и същевременно да запазим обучението по-достъпно за семействата. Бих приветствала и повече съвременни ресурси за двуезични деца, възможности за квалификация на учителите и обмен на добри практики между българските училища по света. Всичко това казвам с благодарност за подкрепата, която вече получаваме, и с надежда тя да продължава да се развива заедно с нуждите на българските деца зад граница.
- Какво ще пожелаете на българските ученици във Великобритания за новата учебна година и на читателите на вестник БГ БЕН?
- На децата бих пожелала преди всичко да бъдат любопитни. Да задават въпроси, да не се страхуват да грешат и никога да не възприемат българския език като още едно задължение. Искам да им кажа: България е част от вашата история! Може да живеете във Великобритания, английският да е първият ви език и един ден животът да ви отведе навсякъде по света, но още един език, още една култура и още една принадлежност не ви отнемат нищо! Те ви дават повече. На родителите бих пожелала да не се отказват. Защото това, което днес изглежда като малко усилие, след години може да се окаже безценен подарък.
А на читателите на БГ БЕН пожелавам здраве, повече поводи за гордост и никога да не губят връзката си с България, независимо на колко километра от нея живеят. Честита и успешна нова учебна година на всички български деца, родители и учители във Великобритания!
