Игрите, които играем в живота

Докторът по педагогическа и възрастова психология Мирена Колева Василева живее от 2016 година в Лондон, където работи като консултант-психотерапевт. Тя е член на Асоциацията на психолозите във Великобритания. Завършила е ВСУ „Черноризец Храбър“ във Варна. Защитила е докторска титла на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст“ с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.

Доктор Мирена Василева е с професионален изследователски и практически опит. Работи в когнитивно-поведенческата психотерапия с деца в ранна и юношеска възраст, а също и със специални нужди и възрастни. Има професионален опит в адвокатски агенции, където се е занимавала с пациенти, претърпели инциденти. С доклади е участвала в множество конференции, научни конгреси. Има редица интервюта в областта на психологията и публикации на тема „Взаимоотношенията във връзката „родител-дете и партньорски взаимоотношения“. 

В рубриката „Училище по психология“ доктор Мирена Василева представя една изкючително важна тема, а именно - игрите, които играем в живота.

Животът често прилича на сцена, на която хората играят своите роли - някои съзнателно, други несъзнателно. Повтаряме сценарии и играем игри - със себе си и с другите. Игрите, които играем, понякога са социални - за признание, статус, власт. Преструваме се, надяваме маски, следваме правила, които невинаги разбираме. Гоним успех, измерен в титли, пари и овации. Но не се ли губим понякога в тези игри и роли? Понякога е нужно да спрем и да сменим посоката на погледа си или да направим равносметка. Какво наистина ни движи напред и накъде искаме да вървим?

Първо, играта, в която можеш да отбележиш успех или провал, не е само една. Имаш богат избор от игри, и по-точно, богат избор от чудесни игри, които съответстват на твоя талант, в които можеш да участваш продуктивно заедно с други хора и които с течение на времето дори се усъвършенстват. Да бъдеш адвокат, е добра игра. Водопроводчик, лекар, дърводелец, детски учител - също. Светът допуска най-различни начини, по които да Бъдеш. Ако не успееш в едно, можеш да опиташ друго. Имаш свободата да избереш това, което отговаря на най-точно уникалната комбинация между твоите качества, недостатъци и житейски ситуации. Нещо повече, ако смяната на играта не реши проблема, винаги можеш да измислиш нова игра.

Но има и нещо друго. Най-вероятно ти играеш в повече от една игра. Все пак имаш кариера, семейство, приятели, лични проекти, творчески опити и спортни цели. Когато оценяваш успеха си, вземай предвид всяка игра, в която играеш. Ще установиш, че в някои от тях показваш много добри резултати, а в останалите се представяш посредствено и слабо. Но това е в реда на нещата. Вероятно ще възразиш: Трябва да побеждавам във всичко! Но ако побеждаваш във всичко, това може да означава единствено, че не се ангажираш с нищо ново или трудно.

Човек може да побеждава и без да се развива, но развитието е най-важната от всички победи

Нима победата тук и сега винаги има приоритет пред цялостния път, по който се движи животът?

Накрая може би ще осъзнаеш, че особеностите на голяма част от игрите, в които участваш, са толкова уникални за теб, толкова индивидуални, че е просто неуместно да се сравняваш с другите. Може би отдаваш прекалено голямо значение на това, което нямаш, и подценяваш това, което имаш. Умението да благодариш много помага в такива случаи. И предлага отлична защита срещу капаните на самосъжалението и негодуванието. Представи си, че имаш колега, който в работата се представя по-добре от теб. Съпругата му обаче има любовна афера, докато твоят семеен живот е сигурен и щастлив. Е, кой от двама ви е сполучил повече? Или друг пример: популярна личност, на която се възхищаваш, се оказва хроничен алкохолик, който редовно шофира пиян. Чий живот е за предпочитане - неговият или твоят? Замислял ли си се някога какво всъщност означава да си успешен? Дали успехът се измерва само с професионални титли, пари и признание? А не е ли понякога по-важно как управляваме връзките си, семейството, дома си? Може ли най-ценната „печалба“ в живота да е това да си добър съпруг, съпруга или родител - човек, който влага сърцето си там, където най-много има значение? Истински успешен е онзи, който обича и е обичан, който има здраве и мир в душата си. А не са ли именно това богатствата, които не се губят с времето, а остават завинаги?

Първа стъпка, логично погледнато, е да си направим равносметка

Кой си ти? Мислиш си, че знаеш, но може и да се лъжеш. Знаеш ли например, че ти не си нито господар, нито роб на себе си? Не е толкова просто да кажеш на самия себе си какво да правиш и да изискваш подчинение (както не е толкова просто да накараш партньора или децата си да те слушат).

Във всеки от нас живее един критичен вътрешен глас и наблюдател, който е наясно с тези неща. Той е предразположен да вдига много шум. Готов е във всеки един момент да порицае посредствените ни усилия. И е почти невъзможно да бъде заглушен. Но ние се нуждаем от тази критика. Трябва да сме наясно със скритите си дефекти или конструктивни вътрешни нарушения, облечени в травми от преживения ни опит. Ами ако повредата е в нас? С тази отговорна задача може да се заеме нашият вътрешен критик. За целта е нужно да се разходим заедно из своя „душевен дом“ и да чуем непредубедено какво има да ни каже.

Ако се обърнеш към вътрешния критик по правилния начин, той ще предложи нещо да бъде сложено в ред - нещо, което можеш и искаш да сложиш в ред, доброволно, без недоволство и дори с удоволствие. Запитай се: Какво е това в живота ти или в сегашната ти ситуация, която съществува в безпорядък и което можеш и искаш да оправиш? Можеш ли и искаш ли да коригираш това конкретно нещо, което неуверено напомня за себе си поради нуждата да бъде поправено? Можеш ли да го направиш сега? Представи си, че си някой друг, с когото трябва да преговаряш.

На хората не просто им е по-удобно да останат заключени в илюзиите си - те се страхуват да пипнат парещата истина, да разговарят със себе си. Страхуват се да погледнат проблема в очите, но най-вече - да се срещнат със своята истинска същност. Защото тази среща може да бъде болезнена, разрушителна за досегашните им представи и плашещо изискваща промяна. Но тук започва една тиха игра: партньорите, децата, родителите, братята, сестрите, приятелите, работодателят - цялото общество - съзнателно или не, се опитват да накарат другия да живее според тяхната система. За личното удобство на всеки елемент от тази зависима игра. И ако аз не искам да огорча тези, които обичам, тогава, за да не огорча тях, започвам да огорчавам себе си.

Най-големият страх на човека е страхът му от човека срещу него

От друга страна, това е и страхът от самите нас. Защото, според мен, болестта на века е борбата ни със самите себе си, т.е. Аз срещу Аз.

Нищо от това, което хората правят, не е лично към теб. Те го правят заради себе си - заради начина, по който мислят, чувстват и възприемат света. Всеки човек живее в своя собствен вътрешен свят - в своите мисли, представи и вярвания. А този свят често е много различен от твоя. Когато приемаш нещо лично, ти всъщност предполагаш, че другият човек разбира как се чувстваш и как мислиш. И несъзнателно се опитваш да наложиш своя свят върху неговия. Дори когато някой те обижда директно, това не е наистина заради теб. Това, което казва и прави, е отражение на неговия вътрешен свят - на собствените му страхове, вярвания и преживявания.

Училището, в което попадаме, се нарича живот. То е едновременно изпитание и игра - понякога забавна, понякога тъжна. В него често започваме да вярваме в илюзиите на външния, материалния свят и забравяме истинския свят - вътрешния. Учат ни да се вкопчваме в онова, което е временно, и така постепенно губим усещането за онова, което е вечно.

Ето един друг подход - такъв, който не изисква илюзии.

Ако картите, с които играеш, винаги са срещу теб, значи играта е нагласена. Възможно е дори ти самият да си я нагласил така, без да го осъзнаваш.

Ако вътрешният глас те кара да се съмняваш за смисъла на твоите усилия - на собствения ти живот, или на живота въобще - вероятно трябва да го слушаш. Това се нарича „капитализирана лихва“, защото си извадил гредата от окото си и започваш да се учиш да виждаш. Понякога виждаш през добротата си дори когато тя те отвежда на дъното. Друг път - през собствената си слепота. А понякога - през слепотата на егото си. А слепотата на егото е особено опасна - тя е дяволска игра, умела и прикрита. Именно тя най-често ни повлича към дъното, защото ни кара да вярваме, че сме над всичко, че сме прави, че виждаме ясно точно когато сме най-слепи.

Добрата игра във всички житейски роли - да не прибързваш със съденето и критиката

Защото „тъжните ситуации“ често са невидими - скрити една в друга, като емоционални матрьошки. Една в друга и най-малката е невидима зад всички други фигури на матрьошката, а именно семенцето на тъжната ситуация, която краде усмивката ни.

А ние, хората, твърде често бързаме да категоризираме, без да си дадем време да разберем. Забравяме да влезем в обувките на другия, да усетим къде го стяга животът. Бягаме от отговорността да влезем в неговия огън - в болката му, в страха му, в раните, които не се виждат. А зад всяко поведение стои първопричина - тиха, често невидима не само за другите, но и за самите нас. И докато не се осмелим да погледнем отвъд видимото, ще продължаваме да играем сляпо в този свят вместо съзнателно и със състрадание.

Ето един жокер. Бъдещето прилича на миналото. С изключение на една много съществена разлика. Миналото е неподвижно, а бъдещето може да бъде по-добро, по-добро до някаква определена степен - в зависимост от онова, което можеш да постигнеш за един ден с минимално усилие. Настоящето винаги ще бъде несъвършено. Но може би по-важно е не мястото, от което тръгваш, а посоката, в която вървиш. Навярно щастието може да бъде намерено само по пътя нагоре, а не в мимолетното задоволство, което те очаква на следващия връх. До голяма степен щастието е надежда, независимо в каква мрачна преизподня се е зародила тази надежда.

Животът не е само сцена за роли и очаквания. Той е път към себе си. И едва когато се върнем вътре - в собствения си свят, започваме да помним кои сме и какво наистина има значение.

И сред всички игри, които играем - състезанията, които водим, битките, които избираме, най-голямата победа е тази над себе си. Истински свободен е онзи, който владее себе си. Не онзи, който побеждава другите, а онзи, който е господар на собствения си ум, емоции и избори. Защото, когато слезем от сцената и свалим маските, остават не наградите, а хората до нас. Остава въпросът: Коя игра си струваше наистина?

С ОБИЧ,

     МИРЕНА

Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.