Душевна слепота: истината, която не искаме да видим
Мирена Колева Василева е доктор по педагогическа и възрастова психология и живее от 2016 година в Лондон.
Член е на Британската асоциация на психолозите BPS и спазва етичния кодекс на британското психологическо общество. Има близо 20-годишен професионален опит в психологическата област. Възпитаник е на ВСУ „Черноризец Храбър”, Варна, и има дисертационен труд на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст”. Защитила е придобитата научна докторска титла с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.
Мирена Василева има професионален изследователски и практически опит. Била е главен асистент, доктор в Бургаския свободен университет по експериментална и педагогическа психология.
В „Училище по психология“ доктор Мирена Василева разглежда тема, която касае всеки един от нас по пътя на развитието, а именно - душевната слепота.
От доктор Мирена Василева
Всеки иска да бъде обичан. Всеки има нужда от разбиране, приемане, одобрение, близост. Искаме някой да ни чуе, да ни види истински, да разбере какво стои зад думите ни и зад мълчанието ни. Но колко често спираме и се питаме: А ние как обичаме? Как разбираме другия? Наистина ли го чуваме? Наистина ли го виждаме? Колко пъти сме се питали откъде идват недоразуменията между хора, които уж се обичат - между родител и дете, брачни партньори, братя и сестри или приятели? Понякога любов има, но няма разбиране. И точно тук започва душевната слепота - когато предпочитаме да затворим очи пред истината, която не искаме да видим.
Има хора, които сякаш виждат единствено себе си
Те имат две очи и две уши, но очите им са като прозорци, покрити отвътре с огледала - всичко, което поглеждат, отново се връща към тях самите. Гледат човека срещу себе си и не им харесва това, което виждат. Тогава затварят едното око. Пак не им харесва. Затварят и другото си око. А когато вече не виждат нищо, им е най-спокойно. Без отговорност. Без неудобни въпроси. Без необходимост да признаят собствената си грешка. Без да се налага да чуят болката на другия.
И започват да си изграждат удобна история: „Той е виновен“, „Тя прекалява“, „Детето е неблагодарно“, „Партньорът ми е проблемът“, „Аз направих всичко, което можех“. Постепенно тази история се превръща в тяхна истина.
А истината е една, но всеки я вижда през различен филтър - филтъра на собственото си его, на страха, на гордостта, на обидата, на миналия си опит, на предразсъдъците и на нуждата да се защити. Понякога я виждаме и през вината, срама или желанието да бъдем прави.
Понякога егото слага очила, през които винаги е право
Има хора, които гледат света през очила с неправилен диоптър - сякаш страдат от душевно късогледство и виждат само онова, което потвърждава собствената им вeрсия. Всичко, което не съвпада с нея, остава размазано или просто не се забелязва. При определени обстоятелства тази „оптика“ може да бъде още по-силно изкривена - човек да вижда другия през подозрение, обида, превъзходство или постоянна необходимост да се защитава. Понякога това се превръща и във вътрешен саботаж - човек води война не само с другите, но и със самия себе си. И колкото повече се опитва да докаже, че е прав, толкова повече се отдалечава от това да разбере какво всъщност се случва вътре в него. Затова са ни нужни други очила. Очилата на осъзнатостта. С тях започваме да виждаме не само грешките на другия, но и своите. Не само неговата болка, но и своята роля в нея. Не само това, което искаме да бъде истина, а и онова, което действително се случва. Защото понякога не ни липсват очи. Липсва ни правилният диоптър, с който да погледнем себе си.
Хората се обичат, но въпреки това между тях се появяват конфликти
И това се случва не защото любовта липсва, а защото не умеем да уважаваме чуждия опит - опита на човека до нас, неговия път, неговите страхове, разочарования, избори и уроци. Всеки човек е индивидуална и уникална личност именно заради своята неповторимост. Никой не е преживял живота по същия начин, по който сме го преживели ние. Затова и никой не може да гледа света точно през нашите очи.
Често искаме другият да разбере нашия опит, но забравяме да уважим неговия. Сравняваме болките, обезценяваме преживяното и понякога дори си позволяваме да казваме: „Аз съм преживял повече, това не е нищо“, „На твое място бих постъпил другояче“, „Защо още го преживяваш?“, „Другите са минали през много по-тежки неща“, „Трябва вече да си го забравил“, „Прекалено чувствителен си“, „Аз не бих се разстроил от такова нещо“, „Просто го приеми и продължи“, „Няма причина да се чувстваш така“, „Проблемът е, че мислиш прекалено много“, „Аз ти казвам какво е най-добре за теб“, „Ти не разбираш какво правя за теб“.
Понякога дори не осъзнаваме колко дълбоко могат да наранят тези думи. Казваме ги с намерението да помогнем, да поправим, да дадем съвет или да покажем друга гледна точка, но вместо да подадем ръка, неволно караме другия да се усъмни в собственото си преживяване. А човек невинаги има нужда някой да му обясни защо не трябва да го боли. Понякога има нужда просто да бъде чут и да усети, че това, което преживява, има място и значение.
Човекът срещу нас не е длъжен да бъде като нас
Неговият опит е неговият учител, както нашият опит е нашият. Именно през преживяното порастваме, учим се, променяме се и постепенно разбираме кои сме. Не е необходимо да сме преживели същото, за да уважим това, което другият е преживял. Може би истинското разбиране започва точно там - когато спрем да измерваме чуждия живот с нашия собствен аршин и приемем, че зад всеки човек стои един уникален свят, който никога няма да можем да познаваме напълно.
Защото понякога любовта е там, но ние не успяваме да видим истински човека, когото обичаме. Липсва ни способността да го приемем такъв, какъвто е - със своята история, своя опит и своята неповторимост. И може би именно това е истината, която не искаме да видим.
Само че човек може да излъже другите много по-лесно, отколкото може да избяга от себе си.
Когато постоянно затваряш очи пред собственото си поведение, не премахваш истината
По този начин просто премахваш способността да видиш истината. И това е една от най-болезнените форми на душевна слепота - да се представяш пред самия себе си за невинен, докато животът около теб тихо показва обратното. Защото понякога толкова бързо поставяме етикети, че спираме да разбираме човека.
А понякога правим обратното - оправдаваме всичко с „характер“, „травми“ или „такъв си е“, докато междувременно губим себе си. Душевната слепота не принадлежи само на определен тип хора. Тя може да се появи и в нас - когато отказваме да признаем, че сме наранили някого; когато искаме да бъдем разбрани, но не правим усилие да разберем; когато настояваме да бъдем чути, но прекъсваме; когато искаме прошка, но не умеем да поемем отговорност; когато обвиняваме човека срещу нас за реакцията му, но никога не се запитваме какво сме направили, за да я предизвикаме.
И така изпускаме възможности. Изпускаме хора. Изпускаме разговори, които можеха да спасят отношения. Изпускаме деца, които са чакали просто да бъдат чути. Изпускаме партньори, които са стояли до нас и са молили не за съвършенство, а за внимание. Изпускаме приятелства. Понякога дори изпускаме възможността да се превърнем в по-добра версия на самите себе си.
Най-страшното е, че често разбираме какво сме изгубили чак когато вече няма кого да погледнем в очите.
Любовта не е само чувства, а е способността да видиш човека срещу теб
Затова може би трябва по-често да се питаме не само: „Обичат ли ме?“, а „Как обичам аз?“. Не само: „Разбират ли ме?“, а „Опитвам ли се да разбера?“. Не само: „Защо другият ме наранява?“, а „Каква е моята част в това, което се случва между нас?“.
Да отвориш очите си за себе си, понякога боли повече от това да видиш чуждите грешки. Но именно там започва зрелостта. Защото любовта не е само да имаш чувства към някого. Любовта е и способността да видиш човека такъв, какъвто е - не такъв, какъвто ти е удобно да бъде. Да го чуеш, без предварително да подготвяш защитата си. Да признаеш грешката си, без да превръщаш другия във виновник. Да носиш отговорност. Да се промениш, когато е необходимо. И най-вече - да не затваряш очите си само защото истината не ти харесва.
Защото човек може да живее със затворени очи и да си мисли, че е спокоен. Но спокойствието, построено върху лъжа, не е мир. То е просто тъмнина. А душевната слепота започва точно там - когато предпочетем тъмнината пред истината за самите себе си.
С ОБИЧ, МИРЕНА
Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.
