Деси Радуловска: Българският фолклор ни напомня кои сме, независимо къде сме по света

Българска фолклорна танцова формация „България“ - Централна Англия, е една от атрактивните групи на Острова, които не само неуморно представят българския фолклор и традиции, но и печелят аплодисменти навсякъде по света. Преди месец формацията спечели две награди от престижния фестивал Llangollen International Musical Eisteddfod, но те са малка част от всички отличия, с които българските танцьори са отличени до момента.

Тази година формацията навършва 10 години, а със своята всеотдайност и атрактивност отново попада и във фокуса на английските медии. Днес ви срещаме с Деси Радуловска, ръководител на Българска фолклорна танцова формация „България“ - Централна Англия.

- Госпожо Радуловска, да започнем първо с решението Ви да се преместите в Англия. От колко време сте тук и какво Ви накара да направите тази голяма крачка?

- Преместих се в Обединеното кралство през 1999-а, когато бях все още дете и когато семейството ми взе трудното решение да закрие семейния ни бизнес за внос и износ в България и да започне нов живот във Великобритания. Преди това живяхме няколко години и в Гърция, където също получих част от образованието си. Така имах възможността да израсна и да се обучавам в три различни държави - България, Гърция и Обединеното кралство, като най-важната, академичната част от образованието ми премина именно във Великобритания.

Тази международна среда ме научи да уважавам различните култури, да бъда адаптивна и да общувам свободно с хора от различни националности. Днес говоря пет езика, което е безценен опит както в професионалния ми път, така и в работата ми с многонационални общности.

По образование и професия съм юрист. Завършила съм бакалавър по право с отличие First Class Honours и магистър по международно комерсиално право в Университета в Нотингам. Правото е моята професия, а народните танци - моята мисия. Те никога не са били моят бизнес или средство за препитание, а начин да съхраня българския дух, да изграждам общност и да давам нещо обратно на хората. Правото ме научи на дисциплина, аналитично мислене, лидерство и отлични организационни умения, тези качества, които днес ми помагат ежедневно в управлението и развитието на най-голямата фолклорна формация в Централна Англия.

Наред с професионалното ми развитие танцът винаги е бил неизменна част от живота ми. Имам дългогодишна подготовка и богат сценичен опит в различни танцови стилове - класически балет, модерни танци, български народни танци, спортни и латиноамерикански танци. През годините съм печелила множество отличия на регионални, национални и международни състезания, като едно от най-значимите ми постижения е титлата „Световен вицешампион“ по латиноамерикански танци.

Любовта ми към българския фолклор започна още в ранното ми детство. Първите хора, които ме запознаха с българските народни танци, бяха моите баба и дядо. Заедно с тях, и най-вече с моята баба, танцувах „Сборенка“ и „Ръка“ в местния танцов клуб в родния ми град Силистра. Дядо ми участваше в група за коледари и пееше народни песни, а в нашето семейство се пазеха и с любов се спазваха много български традиции и обичаи, сред които и лазаруването. Баба ми по бащина линия беше изявен фолклорен самодеец и заемаше ръководна длъжност в Плевенските околии. Заедно със своя екип всяка година участваше в множество фолклорни фестивали, откъдето се завръщаха с отличия и първи награди, включително и от престижния Национален събор на народното творчество в Копривщица. Наред с това народните танци бяха част и от обучението ми в училище. Именно тези ранни спомени положиха основите на любовта ми към българския фолклор. Любов, която продължава да ме вдъхновява и до днес.

В свободното ми време преподавам танци от различни дисциплини повече от двадесет години в Англия, като през цялото това време не спирам да се развивам. Посещавам семинари, обучения и също така обменям опит с колеги хореографи и преподаватели от България и чужбина. Вярвам, че човек никога не трябва да спира да учи, защото именно постоянният стремеж към развитие ни позволява да предаваме знанията си по най-добрия възможен начин и защото добрият учител е вечно ученик.

- Как се роди идеята за създаване на Фолклорна танцова формация „България“ - Централна Англия (Folk Dance Formation "Bulgaria" Midlands UK)?

- През 2016 г. в Нотингам и околните градове нямаше българска фолклорна танцова формация, въпреки че българската общност вече беше многобройна. Виолета Радуловска, моята майка, пусна онлайн запитване в групите за Нотингам, защото силно искаше да има танцова формация и в Нотингам, и се събраха танцьори. Даже помня, че веднъж покани „Фолклорна магия“ от Лондон да направи танцова презентация в местен ресторант в Нотингам и да зарадва българите, които бяха там.

Аз се присъединих в началото като танцьор. Не след дълго обаче първият ни хореограф - Даниела Желязкова, се оттегли по лични причини и тогава поех нейното място. Така започна моят път като хореограф на формацията - роля, която изпълнявам и до днес с огромна любов и отдаденост.

Успоредно с това в продължение на години с майка ми заедно развивахме Bulgarian Community Midlands UK. Тя беше директор на организацията, а аз изпълнявах ролята на юридически съветник и хореограф на танцовата формация. Работехме рамо до рамо с една обща цел - да обединяваме българската общност и да популяризираме българската култура във Великобритания.

През 2024 г. професионалните ни пътища поеха в различни посоки. Майка ми реши да посвети усилията си на други направления, свързани с българския фолклор, а аз избрах да съсредоточа цялата си енергия върху развитието на танцовата формация. Така създадох собствена нова нон-профит организация „Българска Културна Общност Великобритания“ (Bulgarian Cultural Community UK CIC), под чиято шапка продължи развитието на ФТФ „България“ - Централна Англия.

От този момент започнах активно да разширявам дейността ни, най-вече по покана на местни българи от съответните градове, в които открихме школи. Само за кратък период открихме нови школи в Стоук, Ковънтри, Бирмингам, Донкастър, Стафорд, Бостън и Питърбъро, а броят на танцьорите започна да расте изключително бързо. Някои от школите се обединиха, други се закриха, отделиха и т.н., но днес, десет години по-късно, с огромна гордост можем да кажем, че сме най-голямата и една от най-активните български фолклорни формации в Централна Англия и на острова, с над сто танцьори - деца и възрастни.

- Тази година формацията, която е и най-голямата за български народни танци в Централна Англия, навършва 10 години. Какво успяхте да постигнете за този период от време?

- Десет години са много повече от една годишнина. Те са десет години труд, отдаденост, безброй репетиции, хиляди изминати километри от мен и от танцьорите, стотици участия и най-вече - десет години, посветени на хората и на България. Започнахме с една малка група ентусиасти, а днес сме най-голямата българска фолклорна танцова формация в Централна Англия с над 100 танцьори и школи в няколко британски града. За мен обаче най-голямото постижение никога не е било колко сме, а колко живота сме докоснали по пътя си.

През годините имахме честта да представяме България на десетки фестивали, концерти и културни събития във Великобритания и чужбина. Особено горди сме с четирите си поредни участия в престижния Международен музикален фестивал в Ланголен, където през годините спечелихме две втори места в категория „Традиционен танц“ и трето място в категория Open Dance. За нас беше огромна чест и да бъдем избрани да посрещнем Николета Мантовани, вдовицата на Лучано Павароти, по време на фестивала през 2025 година, което беше отразено и от ITV News.

Имали сме привилегията да се срещнем и да участваме в събития с едни от най-обичаните български изпълнители и обществени личности, сред които Валя Балканска, Дони, Зуека, Владислав Априлов, Асен Блатечки, Владо Въргала, Глория, Галена, Иван и Ивана Дякояви и много други. Работили сме с местни власти, училища, благотворителни организации и различни институции, организирали сме културни демонстрации и образователни инициативи, чрез които сме представяли българските традиции пред хиляди хора от различни националности.

През тези години нашата дейност беше не само от ITV News, но и от Българското национално радио, Българската телеграфна агенция, Уелската телевизия, Испанската телевизия, Севернокорейската национална телевизия, Eurocom и редица други медии. Всяко подобно признание приемам като признание за българската култура и за всички хора, които с труда си допринасят тя да бъде жива и уважавана далеч от родината.

Но ако трябва да посоча нещо, с което се гордея истински, то е, че никога не сме изграждали общността си върху конкуренция. Никога не сме вярвали, че успехът на една формация означава неуспех за друга. Напротив, винаги сме вярвали, че когато една формация успява, печели цялата българска общност.

През годините сме подкрепяли създаването и развитието на редица други български фолклорни групи във Великобритания. Споделяли сме своя опит, предоставяли сме нашите носии за техни изяви, помагали сме с административни въпроси и финансова подкрепа, включително застраховки и организационни процеси, предоставяли сме видеозаписи от наши репетиции, за да могат нови състави да започнат своята работа, и сме им давали сцена на нашите събития и сме ги канили на общи изяви, за да се представят пред публика и да изградят собствено име. За мен това никога не е било загуба, а инвестиция в бъдещето на българския фолклор.

Вярвам, че няма смисъл да пазиш знанията само за себе си. Ако можем да помогнем на още една формация да се роди, ако можем да вдъхновим още един хореограф или още едно дете да обикне българските народни танци, тогава всички печелим. Колкото повече български хора се извиват по света, толкова по-силно тупти сърцето на България.

- Развивате дейност в няколко града в Централна Англия. Кои са те и означава ли това, че на Острова има голям интерес към българските народни танци?

- Интересът към българските народни танци е огромен и това е нещо, което ме вдъхновява и ми дава сили да продължавам. В момента имаме школи в Нотингам, Ковънтри, Донкастър, Бостън и Питърбъро, а през годините сме развивали дейност и в други градове. Всяка нова школа е откривана по покана на местната българска общност, което за мен е най-голямото доказателство, че хората търсят начин да съхранят връзката си с България.

През годините съм имала честта да бъда канена да водя еднодневни и уикенд семинари не само за българи, но и за чужденци. Повечето от участниците са били чуждестранни ръководители на български и балкански фолклорни състави, които желаят да изучават българските народни танци в дълбочина, да усъвършенстват своята техника и да обогатят стилистиката си. Това е доказателство, че интересът към българския фолклор далеч не се ограничава само до българската общност във Великобритания, а намира все повече почитатели и сред хора от различни националности.

Понякога дори и интересът към народните танци да е голям, има доста предизвикателства пред ръководителите на танцови формации. Дори в големите градове като Лондон, където живеят хиляди българи, създаването и поддържането на една фолклорна формация далеч не е лесна задача. В моя случай, изминавам по 500 мили всяка седмица, като понякога прекарвам четири часа на път, за да проведа двучасова репетиция. Правя го с убеждението, че всяка среща, всяка репетиция и всяко ново хоро, което достига до хората, си заслужават усилията. Разбира се, не навсякъде една школа може да се запази. Това зависи от множество фактори, като броя на желаещите, възможността аз да пътувам след края на работния ден, готовността на хората също да пътуват, както и техните семейни и професионални ангажименти. Но за мен това никога не е било най-важното. По-важно е, че навсякъде, където сме били, сме оставили след себе си приятелства, вдъхновение и любов към българския фолклор. Вярвам, че именно това е истинският успех; не колко школи сме открили, а колко хора сме докоснали и вдъхновили да носят България в сърцето си.

Смятам, че днес народните танци имат много по-голямо значение от това просто да научиш стъпките на едно хоро. Те събират хората, създават приятелства, дават усещане за принадлежност и ни напомнят кои сме.

- Какво е усещането да предавате българската култура, традиции и обичаи, българските ритми и танци на българите в Обединеното кралство? Отговорност или патриотизъм е тази дейност?

- За мен това е едновременно огромна отговорност, искрен патриотизъм и дълбоко лично призвание. Патриотизмът не е само да говориш с обич за България, а да правиш нещо конкретно, с което да съхраняваш и предаваш нейния дух. Именно това се опитвам да правя чрез всяка репетиция, всяко сценично участие и всяко дете или възрастен, когото докосваме до българския фолклор.

Тази година участието ни на Международния музикален фестивал в Ланголен беше поредното доказателство за патриотизъм. На една сцена се събраха танцьори, дошли от различни краища на Великобритания - от Лондон, Устър, Нотингам, Бирмингам, Ковънтри, Донкастър, Бостън, Питърбъро, Лийдс и други градове. Знаменосците ни пропътуваха дълъг път от Устър, тъпанджията ни измина стотици мили от Лийдс, а някои от младите хора и децата се срещнаха със своите съотборници за първи път едва преди самата сцена. Някои от танцьорите не спират да ме питат „Деси, как ти се водят по акъла тези всичките хора, да правят всичко това?“. Някои бяха тръгнали още в четири часа сутринта в почивния си ден, за да изминат стотици километри и да представят България пред света. За мен именно това е истинският патриотизъм - когато хората доброволно отделят от времето, средствата си, силите и личния си живот, за да носят с гордост българското знаме и да покажат красотата на своята родина, без да очакват нищо в замяна.

Отговорността е голяма, защото далеч от родината понякога именно ние сме хората, чрез които другите изграждат представата си за България. Когато излезем на сцена пред британска или международна публика, ние не представяме само една формация - представяме цяла държава, нейната история, красота и културно богатство. Затова за мен е важно всичко да бъде поднесено с уважение, достойнство и стремеж към автентичност, от танците и музиката до носиите и поведението ни.

Не възприемам патриотизма като нещо шумно или показно. За мен той се изразява в постоянството - да пътуваш стотици километри, да продължиш и когато си изморен, да създаваш възможности за другите и да пазиш традициите живи не само по празници, а всяка седмица. Това е тиха, ежедневна грижа за българското.

- Успявате ли да привлечете желаещи да научат българските народни танци от други народности?

- Да, и това е едно от нещата, които най-много ме радват. През годините през нашата формация са преминали хора от различни националности - британци, поляци, румънци, украинци, турци, араби и други. Всеки от тях е дошъл по различна причина - от чисто любопитство, защото има български партньор или приятели, защото е видял наше участие, или просто защото е бил запленен от енергията на българските хора.

Българските народни танци са изключително въздействащи. Не е необходимо човек да разбира езика ни, за да почувства емоцията на музиката или силата на хорото. Още с първите стъпки хората започват да усещат духа на нашите традиции и да откриват колко богата и разнообразна е българската култура. За мен е истинска гордост, когато чужденец облече българска народна носия, научи стъпките на едно хоро и започне да разказва на своите приятели за България с възхищение. Това показва, че културата ни има силата да докосва хора независимо от тяхната националност.

Именно в това виждам една от най-красивите страни на фолклора, защото той не разделя, а обединява. На репетициите ни всички се хващат за ръце в едно общо хоро, без значение откъде идват, какъв език говорят или каква е тяхната история. В тези моменти няма различни националности, а има хора, които споделят една обща емоция.

Вярвам, че това е и една от най-добрите форми на културна дипломация. Всеки чужденец, който си тръгне от наша репетиция с усмивка и с уважение към България, се превръща в своеобразен посланик на нашата култура. А няма по-голяма награда от това да знаеш, че чрез танца си помогнал още един човек да открие и заобича България.

- Каква е мисията на Българска фолклорна формация „България“ и успявате ли чрез фолклора да изграждате българската идентичност далеч от родината и да сплотявате българската диаспора?

- Това е въпросът, на който бих могла да отговарям с часове, защото през последните десет години разбрах, че народните танци никога не са били само танци. Ако ми бяхте задали този въпрос преди двадесет години, вероятно щях да говоря за ритъм, техника, сценично присъствие и красотата на българския фолклор. Днес бих ви дала съвсем различен отговор. Днес бих казала, че народните танци са хората, които ги танцуват. Хора. Съдби. Приятелства. Подадена ръка. Дом. Принадлежност.

Когато човек живее далеч от родината си, той не оставя зад себе си само една държава. Оставя майка си. Баща си. Баба си. Приятелите си. Детството си. Улиците, по които е израснал. Миризмата на домашната храна. Празниците. Езика. Малките неща, които никога не оценяваме, докато не ги загубим. Понякога човек идва във Великобритания с мечти. Друг път идва по необходимост. Но почти всички плащаме една цена. Самотата!

Хората често си представят, че всички идват на репетиция усмихнати, щастливи и просто искат да се научат да танцуват или да тропнат хорце. Истината е съвсем различна. Не всички посещават репетициите по народни танци от радост. Някои посещават, за да оцелеят! Това са думи, които написах преди време в една публикация, без изобщо да предполагам какъв отзвук ще предизвика. Хиляди хора се припознаха в нея. Стотици ми писаха лично. Получих съобщения от хора, които никога не бях срещала, но които ми благодариха, че някой най-после е изрекъл на глас нещо, което толкова дълго са носили в себе си.

Тази публикация достигна до БНР и бях поканена да говоря по темата в ефир. За мен това беше изключително важно, защото за първи път виждах как една национална медия обръща внимание не само на българския фолклор като културно наследство, а и на неговото влияние върху психичното и емоционалното благополучие на хората и по-тъмната страна на този аспект.

Именно това беше истинската причина да напиша този текст. Защото през годините съм виждала неща, които няма как да бъдат измерени с медали, купи или класирания. Виждала съм хора, които са пристъпвали прага на залата точно след загубата на любим човек. Хора, които са преминавали през развод. Деца, които са се борили с депресия. С тревожност. С паникатаки. С чувство за безсмислие. Виждала съм хора, които са били толкова самотни, че единственото място, на което са разговаряли с някого през седмицата, е било репетицията. Виждала съм хора, които са се усмихвали пред всички, а след репетиция са оставали, за да ми разкажат през какво всъщност преминават. Тогава разбрах нещо много важно. Работата на един ръководител не свършва с това да научи хората на правилните стъпки. Поне не и моята. Понякога най-важното нещо, което можеш да направиш, е просто да изслушаш. Да не осъдиш. Да прегърнеш. Да кажеш: Не си сам. Всичко ще бъде наред!

Не съм психолог. Не съм психотерапевт. И никога не бих казала, че танците могат да заменят професионалната помощ, когато човек има нужда от нея, но знам от личен опит, че общността може да бъде спасителна. Знам колко много може да промени живота на един човек усещането, че принадлежи някъде. Че някой се радва да го види. Че някой ще му се обади, ако отсъства. Че някой ще го прегърне преди, по време и след репетиция. Че някой ще го попита как е. Понякога точно това е началото на промяната. През годините съм чувала думи, които никога няма да забравя и са ме разплаквали. „Ти промени живота ми!“ „Ако не беше тази формация, не знам какво щях да направя.“ „Мислех да се върна завинаги в България, но тук намерих семейство.“ „Преди живеех половин живот. Сега живея пълноценно.“ „Тази формация ми даде смисъл.“ „Ти си по-добра от терапия.“

Всеки път, когато чуя подобни думи, ми става неудобно. Защото аз никога не съм приемала тези промени като моя лична заслуга. Това не съм аз. Това сме всички ние. Това е силата на общността. Силата на хората, които са решили да се приемат такива, каквито са. Без осъждане. Без сравнения. Без значение какъв е произходът ти, какъв цвят е кожата ти, каква религия изповядваш, каква е професията ти или през какво преминаваш. В нашата формация танцуват хора с различен произход, различна националност, различна раса, различни професии, различни възрасти и различни житейски истории. Това е едно от нещата, с които се гордея най-много, защото хорото не пита откъде идваш. То просто ти подава ръка и в момента, в който тази ръка бъде поета, вече няма значение какви са различията между нас и остава само човечността.

Може би затова винаги казвам, че да бъдеш българин, не означава само да знаеш стъпките на едно хоро или да развяваш знамето. Да бъдеш българин, означава да бъдеш човек; да бъдеш добър; да бъдеш уважителен; да бъдеш съпричастен; да бъдеш онзи човек, който ще помогне на другия да стане, когато падне.

Това е България, в която аз вярвам, и това е България, която се опитвам да изграждам всеки ден, макар и далеч от родината. И ако след всичките тези години има нещо, което ме кара да продължавам, то не са сцените, не са медалите и не са телевизионните участия. Това са хората, защото в края на всяка репетиция, когато видя как непознати са се превърнали в приятели, а приятели - в семейство, разбирам, че всичко си е струвало.

- Българите зад граница по-силно ли се привързват към фолклора? Има случаи, в които част от тях преоткриват народните танци именно когато са далеч от родината.

- Да, категорично. Това е нещо, което наблюдавам вече почти десет години. Много хора ми споделят, че никога не са танцували народни танци, докато са живели в България. Някои дори не са проявявали особен интерес към фолклора и точно когато се озоват далеч от дома, започват да търсят онова, което ги свързва с корените им. Мисля, че когато живееш в България, приемаш много неща за даденост: езика, традициите, музиката, празниците, хората около теб. Но когато всичко това вече не е част от ежедневието ти, започваш да осъзнаваш колко ценни са тези малки неща. Един звук на гайда, една народна песен или едно право хоро могат за миг да те върнат у дома.

Често виждам хора, които идват на първата репетиция с мисълта, че просто ще опитат нещо ново. След няколко месеца вече не пропускат нито една репетиция, а след година не могат да си представят живота без танците и не защото са станали професионални танцьори, а защото са открили място, където се чувстват у дома.

Според мен фолклорът в чужбина придобива много по-дълбок смисъл. Той престава да бъде просто изкуство и се превръща в жива връзка с родината, със семейството, с детството и с всичко онова, което човек носи в сърцето си. Затова вярвам, че много българи не просто откриват народните танци в чужбина, а преоткриват себе си.

- Какво ще пожелаете на читателите на вестник БГ БЕН?

- Преди всичко им пожелавам да бъдат здрави. Защото когато човек е здрав, има сили да преследва мечтите си, да бъде до хората, които обича, и да създава добро около себе си. Пожелавам им никога да не губят връзката със своите корени, независимо в коя точка на света живеят. България не е само място на картата, а и езикът, който говорим, песните, които пеем, традициите, които пазим, и ценностите, които предаваме на децата си. Носете България в сърцето си, вярвайте в мечтите си и никога не спирайте да създавате поводи за гордост - за себе си, за семействата си и за нашата родина!

Нека бъдем по-добри един към друг, да си подаваме ръка по-често и да помним, че когато сме обединени, можем да постигнем много повече, отколкото, когато вървим сами. Именно общността е това, което ни прави силни, особено когато сме далеч от родината. И нека никога не забравяме, че всеки от нас е посланик на България. С отношението си, с добрината си и с делата си всеки ден показваме на света кои сме като народ.

Бих искала сърдечно да благодаря на вестник БГ БЕН за възможността да разкажа историята на Фолклорна танцова формация „България“ - Централна Англия, и за това, че вече години наред подкрепя и популяризира българската общност във Великобритания. С професионализъм, отдаденост и истинска любов към България вие давате гласност на успехите на сънародниците ни и изграждате мостове между българите, независимо къде живеят. Благодаря ви, че сте неизменна част от тази общност и че съхранявате българския дух далеч от родината!

Цялото интервю с Деси Радуловска можете да прочетете в новия брой на вестник БГ БЕН.