Благодарността с изтекъл срок

Мирена Колева Василева е доктор по педагогическа и възрастова психология и живее от 2016 година в Лондон. Член е на Британската асоциация на психолозите BPS и спазва етичния кодекс на британското психологическо общество. Има близо 20-годишен професионален опит в психологическата област. Възпитаник е на ВСУ „Черноризец Храбър”, Варна, и има дисертационен труд на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст”. Защитила е придобитата научна докторска титла с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките. Мирена Василева има професионален изследователски и практически опит. Била е главен асистент, доктор в Бургаския свободен университет по експериментална и педагогическа психология.

В „Училище по психология“ доктор Мирена Василева разглежда една много актуална тема, свързана с благодарността.

От доктор Мирена Василева

Уважаеми читателю, спри за миг и се запитай колко често благодариш за това, което вече имаш? За хората, които са до теб. За здравето си. За възможността да се събудиш сутрин, да прегърнеш любим човек, да чуеш смеха на детето си или просто да усетиш спокойствие в душата си.

Много често живеем така, сякаш всичко хубаво е даденост. Свикваме с хората, които ни обичат. Свикваме с тези, които са били до нас в трудни моменти. Свикваме с добротата, която сме получили, сякаш тя ни принадлежи завинаги. Но има нещо важно, за което рядко си даваме сметка - всичко в живота има срок. Животът има начало и край. Всеки човек носи своя невидим етикет с неизвестен срок на годност. Може би именно това прави всеки миг толкова ценен.

Не само животът, но и емоциите имат срок

Обидата има срок. Гневът има срок. Болката има срок. Разочарованието има срок. Те не са създадени, за да живеят в нас завинаги. И въпреки това много често ние самите превръщаме душите си в затвор за тези чувства.

Замислял ли си се колко често хората сами си създаваме ад, в който после живеем? Колко често се вкопчваме в стара болка, в неизказана обида, в непростен гняв? Държим ги в себе си години наред, а те бавно отнемат от светлината ни.

Живеем така, сякаш болката няма срок на годност, сякаш прошката е слабост, а критиката е сила. Но не е така. Животът е прекалено ценен, за да го изпълваме с чувства, които ни отдалечават от любовта, благодарността и хората, които са важни за нас.

Кои емоции ежедневно носим със себе си

И сега, читателю, спри за миг и направи своята лична проверка. Кои емоции носиш в себе си всеки ден? Кои чувства продължаваш да подхранваш, сякаш са едно малко хищно животно, което държиш близо до себе си? Колко често му даваш сила чрез стари обиди, чрез гняв, чрез страхове, чрез разочарования и чрез болки, които отдавна са изживели своя срок?

Замисли се каква стойност имат тези емоции в твоя живот? Какво ти дават и какво ти отнемат?  

Понякога ние не изричаме думите, които нараняват. Понякога мълчим, усмихваме се и продължаваме напред. Но нашият вътрешен глас всеки ден говори с нашето емоционално тяло. То е нашият най-верен приятел. То помни. То усеща. То пази всяка неизказана болка, всеки страх, всяка рана, която сме оставили без внимание. Опитва се да ни покаже какво носим в себе си и какво има нужда да бъде разбрано и освободено. Но когато години наред съхраняваме гняв, обида, вина и страх, ние започваме да живеем срещу самите себе си. Невинаги човекът отвън е най-големият ни враг.

Понякога най-трудната битка е тази, която водим вътре в собственото си сърце. Защото емоциите, които отказваме да разберем, започват да управляват нашите мисли, нашите реакции и начина, по който се отнасяме към хората около нас. Те могат да превърнат любовта в дистанция, близостта - в мълчание, а разбирането-  в конфликт.

И затова се попитай коя болка вече е изчерпала своя срок на годност? Коя обида вече няма място в живота ми? Кой страх продължавам да храня, въпреки че ми пречи да бъда свободен?

Защото животът е твърде ценен, за да го прекарваме в поддържане на емоции, които ни отдалечават от истинската ни същност.

Понякога ние хората сами се нараняваме чрез това, което носим в себе си. Сами позволяваме на страховете, болките и непреработените чувства да отнемат от радостта ни, от здравето ни, от връзките ни и от способността ни да обичаме. Не защото искаме да страдаме, а защото не сме се научили да слушаме собствената си душа. Истинската промяна започва тогава, когато спрем да питаме само кой е виновен и започнем да питаме какво иска да ми каже тази емоция. Защото отговорите не са някъде далеч. Те са в нас - в нашите спомени, в нашите чувства, в нашето сърце.

Когато се научим да разбираме себе си, започваме да разбираме и другите

Тогава благодарността се връща. Любовта намира място. И животът отново получава своята истинска стойност.

Цялото пътуване през нашите емоции, спомени и чувства е пътят, по който вървим към собствената си душа. И най-ценното приключение не е това, което ни отвежда далеч, а това, което ни връща обратно при самите нас.

С ОБИЧ, МИРЕНА

Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.