Всеки има нужда да бъде ценен
Докторът по педагогическа и възрастова психология Мирена Колева Василева живее от 2016 година в Лондон, където работи като консултант-психотерапевт. Тя е член на Асоциацията на психолозите във Великобритания. Завършила е ВСУ „Черноризец Храбър“ във Варна. Защитила е докторска титла на тема „Семейна среда и преживяване на стрес в юношеска възраст“ с 6 научноприложни приноса към Българската академия на науките.
Доктор Мирена Василева е с професионален изследователски и практически опит. Работи в когнитивно-поведенческата психотерапия с деца в ранна и юношеска възраст, а също и със специални нужди и възрастни. Има професионален опит в адвокатски агенции, където се е занимавала с пациенти, претърпели инциденти. С доклади е участвала в множество конференции, научни конгреси. Има редица интервюта в областта на психологията и публикации на тема „Взаимоотношенията във връзката „родител-дете и партньорски взаимоотношения“.
В рубриката „Училище по психология“ доктор Мирена Василева една много важна тема, а именно - нуждата на всеки един от нас да бъде ценен.
От доктор Мирена Василева
Хората искат и имат нужда да са значими. Всички ние се стремим да използваме времето си за нещо специално. Това е толкова вярно за децата, колкото и за възрастните. Когато не се чувстваме ценени (от себе си и от другите), сме натъжени. Без стойност и ценност се чувстваме извън строя. Резултатът е, че оценката, която имаме за вътрешната си ценност, е снижена. Ниската самооценка е болезнена и се усеща на много съществено равнище. Това чувство е червено знаме - то посочва, че е време за човешка „поправка“.
Как най-добре се поправят хората
Най-добрата възможност, с която детето разполага за осигуряване на високо равнище на самооценката, е родителите му да я имат, да я моделират и да искат да я внушат на децата си. Ако те отглеждат децата си с любов и уважение, позволяват им да преживеят постоянно и доброжелателно приемане, дават им подкрепяща структура на подходящи правила и разумни очаквания, ако не ги отрупват с противоречия, не прибягват до осмиване, унижения или физическо малтретиране като средство да ги контролират и им помагат да вярват в способностите и в добротата си - тогава децата имат шанса да интернализират тези нагласи, а следователно и да придобият основата на здравата самооценка.
Какво наистина искат децата от родителите си
Как помагате на детето си да се чувства обичано и обичащо, да развие топли и взаимно удовлетворяващи взаимоотношения, да постига целите и да надминава другите? Какво правите, за да пазите физическата безопасност и емоционалната му сигурност? Как най-добре можете да използвате времето си като родители, за да му помогнете да развие чувство за Аз, което ще му даде вътрешна сила и мотивация, ще отприщи потенциала му, ще развие ефективни житейски умения, така че детето ви да избере удовлетворяващ и целенасочен живот?
Мислили ли сте някога какво искат от нас и от какво имат нужда децата? Задавала съм този въпрос на млади хора по цялата страна. Ето техните отговори по реда на значимост:
• Искам родителите ми да мислят, че съм специален;
• Искам родителите ми да са топли и дружелюбни с мен - такива, каквито са с тези, които им звънят по телефона или на вратата;
• Искам родителите ми да са по-загрижени за мен;
• Искам родителите ми да познават „онази част от мен, която никой друг не познава“;
• Искам да разговарям с родителите си за онова, което е важно за мен (и да ценят моите виждания);
• Искам да ходя на училище с деца, с които имам нещо общо;
• Искам да съм част от щастливо семейство;
• Искам родителите ми „да са по-ведри“;
• Искам родителите ми да знаят повече за чувствата, които изпитвам;
• Искам да живея в мирен свят.
Това, което става ясно от този списък, е, че фокусът на детето е предимно върху вътрешните потребности, а не просто върху получаването или притежаването на вещи. В групова терапия, която проведох наскоро с родители и тийнейджъри в Лондон, 16-годишно момче го изрази най-добре: „Моят татко винаги ми казва какво прави за мен - сподели момчето с тон, изпълнен със сарказъм. - Иска ми се той да прави по-малко неща за мен и повече заедно с мен“.
Другите младежи в залата започнаха да ръкопляскат и го поздравиха, защото той изрази онова, което и те чувстваха. Друг младеж на 14-годишна възраст възкликна: „Е, да, на мен ли казваш! Попитах баща ми дали можем да отидем до зоологическата градина или на футболен мач в събота, а той ми отговори, че няма време. Когато обаче приятелят му от службата се обади и го покани да играят голф, излетя на секундата“.
Децата искат това, от което имат нужда, а именно - внимание, приемане и активно родителство от наша страна. Помислете за малкото дете, което вика: „Мамо, мамо, гледай ме! Гледай ме, мамо!“ или „Тате, тате, гледай ме! Гледай ме, тате!“. Без значение каква е възрастта на детето, то иска вие да го забелязвате. Децата искат да бъдат важни за нас. И искат да знаят точно колко важни са според нас. За съжаление, много родители се фрустрират и загубват интерес към грижите по отглеждането, когато децата им поотраснат (и дори когато са много малки). Някои заместват времето и вниманието с пари и вещи. Много губят вярата, че дори имат някакво значение за живота на детето си. Трети лесно се потискат и оттеглят или действат агресивно, когато децата им започнат да проверяват границите на установените правила за тяхната безопасност.
Децата ще получат внимание - по единия или по другия начин. Родителите обаче трябва да им обръщат внимание. Тъжният и тревожен брой млади хора днес, които са деструктивни към себе си и другите, е огледално отражение на вниманието, което много деца не получават. Обръщането на внимание означава, че трябва да ценим децата си точно толкова, колкото ценим другите неща, които според нас са важни. То означава също, че точно както ги предпазваме физически, трябва да изиграем своята роля, за да развием и емоционалното им здраве.
Аз-ефективността и себеуважението са двата стожера на здравата самооценка
Ако единият от тях отсъства, тя е нарушена. Като възрастни вие и аз сме отговорни за това как се грижим за себе си и как позволяваме на другите да се отнасят към нас. Децата обаче са най-вече получатели на онова, което възрастните им осигуряват или причиняват.
Емоционална сигурност: изграждане у детето чувства към себе си, като втората изграждаща тухла на самооценката е емоционалната сигурност. Вашето дете е емоционално сигурно, ако не се страхува, че ще го накарат да се чувства незаслужаващо и нямащо никаква стойност, ако вярва, че не го грози опасност от сплашване или емоционално болезнени срязвания, унижения и омаловажавания. Помислете колко унизени се чувствате, когато някой направи нещо, което ви прави маловажни, когато кажете нещо нелюбезно, когато каже нещо нелюбезно или саркастично, не ви демонстрира уважение или не ви обръща внимание, когато говорите с него. Без да мислим, често казваме на децата неща, които не бихме казали на приятели или на колеги. Тези срязвания износват, а ефектите им са дългосрочни. Децата вярват на това, което чуват. Посланията впоследствие се „преслушват“ наново и стават отправна точка за онова, което детето мисли за себе си. Този запис изгражда вътрешната реч на детето. За добро или лошо, то вече е било програмирано.
Вътрешната реч оказва мощно влияние върху всеки
Тя създава нашата реалност. Каква е природата на езика ви към детето? Насърчавате ли го и изграждате ли самооценката му? Дали то чува, че може да бъде обичано, че е способно и важно за вас? Положителни или отрицателни - тези послания имат дългосрочни последствия. Работила съм с деца, които вече не разчитат на другите, за да ги омаловажават и срязват, защото отдавна го правят сами със себе си. Много от тях ще пренесат белезите на болезнените думи от детството и в зрелите си години. Срязванията и омаловажаванията износват.
Подпомагане на вътрешната реч на детето е показателен пример:
Сърдитото дете
Когато децата се разсърдят, не е изключено да ги чуете как крещят:
„Мразя те, мамо!“; „Не, няма да престана и ти не можеш да ме принудиш!“; „Изобщо не трябва да те слушам! Ти не си ми истински баща!“; „Няма да те обичам повече!“; „Не искам да говоря за това!“.
Малките деца не владеят напълно умението да контролират и овладяват емоционалните си изблици (същото се отнася и за мнозина възрастни, ако трябва да сме точни). Затова родителите трябва да открият какво точно безпокои сърдитото дете и да го научат на алтернативни начини, по които да изразява гнева си. Това не е много лесно, защото, ако детският гняв излезе изпод контрол, знаят върху кое да се съсредоточат първо - върху проблема, предизвикал изблика, или върху самия гняв.
Ръководно правило: Благоразумието сочи, че ако се заемете с проблема, който причинява негативни емоции у детето ви, гневът постепенно ще се стопи. Но колкото по-сърдито или неконтролируемо е детето, толкова по-малко вероятно е да успеете да обсъдите с него причините за това. В такъв случай е необходимо, първо, да го успокоите и след това да изясните ситуацията.
Какво трябва да имате предвид като родители
• Ако вие или съпругът/съпругата ви не умеете добре да контролирате гнева си, то и детето ви ще изпитва затруднения в овладяването на своя. В това отношение старата поговорка „Крушата не пада по-далеч от дървото“ важи с пълна сила.
• Старайте се да говорите със спокоен тон, когато се обръщате към сърдитото си ли ядосано дете! Иначе рискувате и вие да започнете да крещите.
• Ако детето ви не желае да обсъждате причините за гнева си, бъдете търпеливи и го оставете да изразходва отрицателните емоции (стига, разбира се, да не чупи предмети и да не наранява себе си и околните). Просто му покажете, че сте загрижени и сте винаги на негово разположение.
• Езикът на чувствата, зад гнева се крият обида и тъга. Помислете какво натъжава и наранява детето ви, вместо да опитвате да разсеете гнева му! Така може да се натъкнете на нещо неочаквано. Хората се чувстват наранени, когато загубят усещането, че са обичани (или изгубят някого, когото обичат), или когато животът им се стори несправедлив и извън крехкия им контрол.
Хората общуват с помощта на думите, интонацията и езика на тялото. Добре е тези три елемента да са в хармония, за да е успешна комуникацията, т.е., когато говорим, да имаме чувството, че са ни разбрали и сме оставили отпечатък у отсрещния. Думите и тонът трябва да си съответстват.
Почти всеки ден срещам родители, които са нещастни или объркани, понеже децата им „не слушат“, „не се съобразяват“ или „не разбират“ това, което те се опитват да им внушат. „Ако знаете по колко пъти повтарям едно и също нещо“, казват те. И описват детето си като напълно безразлично към нещата, които му се говорят, а поведението му - като неохотно.
С много малко изключения поведението на децата се променя веднага щом родителите намерят верните думи и емоции и се научат да ги изразяват ясно. Това важи и за различните ежедневни конфликти в семейството и с особена сила - за по-сериозните и драматични събития - развод, смърт, болест, заминаване. Огромна е разликата дали ще кажеш: „Мама, много се дразни, когато не си събираш нещата“ (с обвинителен, умоляващ или „възпитателен“ тон), или „Искам веднага да си оправиш стаята!“ (за да се чуе раздразнението), „Как може стаята ти вечно да прилича на кочина?“, или „Ако обичаш, си оправи стаята“, „Не може ли поне един път да не вдигате толкова шум?“, или „Уморена съм и искам да си почина малко. Може ли да пазите тишина половин час?“.
В този случай трябва да се изразим не учтиво, а ясно. На повечето хора се налага да говорят учтиво и възпитано, когато са на работа и сред непознати. Така нареченият „социален език“ е много подходящ, когато предпочитаме да запазим известна дистанция и не искаме да влияем емоционално на отсрещния. Но изобщо не върши работа за изграждането на истински, личен контакт между хората. Това си личи особено ясно в конфликтите с децата или партньорите. Понеже в такива случаи учтивият тон не работи, често прибягваме до лични обиди и грозни думи, вместо да се изкажем ясно.
Разликата е много съществена. Когато се изразяваме точно, няма как да обидим или нараним отсрещния. Такава опасност има единствено ако почнем да говорим за него, а не за себе си. Това се случва, защото сме заети да го дефинираме, вместо да проявим искрен интерес към него. Никой - нито децата, нито възрастните, не обича другите да му слагат определения. Може би ако дефиницията е положителна или хвалебствена, е малко по-поносимо, отколкото, когато е критична и обидна, но дори тогава не е особено приятно.
С ОБИЧ, МИРЕНА
Ако имате въпроси, които ви вълнуват, можете да ги задавате на e-mail: mirenaavasileva@gmail.com. Доктор Василева ще даде изчерпателни отговори в следващите издания на рубриката „Училище по психология“.
