Милена Везенкова: Моята работа е да подсигуря най-добрите условия за учениците и учителите
Милена Везенкова е от с. Войнягово, общ. Карлово. Живее в Англия от 2001 г. Омъжена. Има две деца - син на 21 г. и дъщеря на 17 г. Завършила е „Социология и политология” в Пловдивския университет.
През 2009 г. създава Българско школо „Васил Левски” в Баркинг, а през 2010 г. БГ Школо „Розова долина” в Тотнъм. През последните двадесет години освен с българските училища се занимава заедно със семейството си с управление на български магазини в Лондон и различни обществени събития и прояви. Към момента вече е посветена изцяло на българското училище в Баркинг и помага в управлението на училищата в Тотнъм и Харлоу. Общо в трите училища на БГ Школо се обучават над 700 ученици. Смята се за успял човек, защото е постигнала целите и мечите, които си е поставила, идвайки в Англия преди почти 25 години, и в същото време има много още за даване.
- Госпожо Везенкова, създател и дългогодишен директор сте на Българско школо „Васил Левски“ в Баркинг. В този свят на предизвикателства какво е да се занимаваш с образованието на подрастващите?
- Моето лично мнение е, че децата на днешното време са много по-умни, в много по-добра позиция са от нас, техните родители, и че с наша помощ могат да постигнат много повече. Прилагайки правилния подход, използвайки днешните технологии, умело и с разбиране, а не с отхвърляне и заклеймяване, предизвиквайки интерес в учениците и подсигуряване на добра учебна среда, е ключово за едно образователно звено. Винаги съм казвала, че ние сме тук да даваме възможност за обучение по български език, а не да задължаваме ученето му. В българското училище в чужбина се идва по желание и това е много важно. В същото време в училището ни учебният процес е много сериозен, насочен към постигане на максимални резултати и изисква отдаденост и то не само от учениците, а и от родителите. Ако триъгълникът училище-ученик-родител не е едностранен и е счупен, работата не се получава. Причините да се запише ученик в българско училище могат да бъдат различни - желание за подготовка преди преместване в България, желание за продължаване на българско образование, идвайки от България, желание за ограмотяване, желание за научаване на български език, желание за социализация, нужда от допълнителна дейност, всяко семейство има своята уникална ситуация. Ние сме там да отговорим на всички тези нужди, да направим организация, която да взема под внимание всички тези различни обстоятелства, да създадем класове, в които да има творческа атмосфера, да има вдъхновение. Отскоро в училището в Баркинг имаме и предучилищни групи, в които се изучава български език като чужд. Там се работи по съвсем различен начин и методика и в тях разчитаме на преподаватели, които имат опит в английско училище, където от години се работи с ученици, които не говорят основния език, но биват лесно приобщавани, интегрирани и обучавани. Българското училище в чужбина е различно от българското училище в България и също така българското училището в Баркинг е по-различно от това в Тотнъм, в Манчестър или пък другаде в Европа или по света. Уникалността идва от учениците в него и начина, по който преподавателите решават да прилагат своите педагогически умения. Ние имаме насоки и програми от България, но те не са шаблон, който налагаме или прилагаме. В последните години се подготвят нови програми, учебници и помагала за българските училища в чужбина и също така държавата, в лицето на МОН, ясно заявява, че ни подкрепя в работата ни. За нас е празник, когато с нас се свърже наше семейство, което се е завърнало в България, и ни споделят колко добре наш ученик се справя в България. Всеки ученик е различен, ние искаме да научим всички на всичко. Дали успяваме? Няма как да сложим знак за уравнение тук, защото хората, тук разбирайте децата, сме различни и успеха го мерим по различен начин. При нас няма оценки, по никоя система.
- Защо решихте да създадете това българско училище?
- Причините да създам българско училище в Баркинг преди почти 17 години бяха различни от причините, които днес ме карат да правя всичко възможно училището да става все по-добро. Тогава започнах с идеята за едно място, където децата от Източен Лондон да се събират, комуникират, да пеят песни, да играят и да научават по нещо. Първоначално децата бяха малко, на всякаква възраст, различни нива - за всички ни беше ново. Постепенно всички осъзнахме, че българските деца имат нужда от нещо повече, а именно от ограмотяване от ранна възраст и качествено българско образование. Не съм педагог по образование и не бях се занимавала с подобни дейности. Учих се в движение как се управлява училище. Моята работа е да подсигуря най-добрите условия за учене на учениците и за работа на учителите и с ресурсите, които разполагаме (защото се стремим таксите ни да са възможно най-ниски), да постигнем най-доброто, което включва база, оборудване, материални условия, безопасни условия, добра атмосфера в колектива, бързо да се отговаря на всяка нова нужда, да се реагира на всеки възникнал проблем и да се намира най-доброто решение. Също така съм длъжна да подсигуря справедливо заплащане на всеки един човек от екипа - от учителите до хората, които се грижат за хигиената. Не ми е важно родителите и учениците да знаят за всяка една подробност, с която е запълнен моят ден от сутрин до вечер в училището, важно ми е, когато са там, всичко да е наред и ако не е наред, да мога да оправя каквото е нужно. Много важно е да отбележа, че процесите винаги са се случвали и са имали един естествен ход - без прекалени амбиции за бройка деца, за някакви постижения, награди, и сме се ръководили от децата, те са ни показвали в коя посока да вървим. Имам невероятния късмет, че още на първото проведено интервю за учител срещнах Веси Семерджиева, с която и до днес работим заедно, и е любимка на малки и големи. В момента, в който свърши разговорът ни, тя беше назначена, не търсих друг и оттам започна всичко. Работя с прекрасни колеги преподаватели, които са основата на едно добро училище, и съм много благодарна за екипа ми. Днес БГ школо ,,Васил Левски” е едно от най-големите български училища в чужбина, което ме радва изключително много - не заради бройката, а поради оказаното ни доверие.
- Българско школо „Васил Левски” в Баркинг вече е в нова сграда, къде точно се намира то и какви са предимствата?
- От началото на месец ноември училището се намира в Баркинг парк. Модерна сграда, построена е преди повече от десет години, планирана за социални дейности, но никога не е използвана за целта. Беше изпочупена, занемарена, тъжна, но й вдъхнахме живот и любов и я направихме „нашето място”. Изместването точно на това място за мен е постигната мечта, в личен и професионален план, и една малко дълга история, с която искам да покажа, че „не може” и „няма да стане” невинаги са окончателни отговори. Аз имам всичко в живота си, само търпение нямам.
Знаейки, че десетгодишният договор за сградата на училището изтича в края на 2025 година, започнах да проучвам и търся ново място още преди две години. Знаем как се променят лондонските квартали през последните години - стотици блокове с малки апартаментчета и големи лъскави индустриални складове с високи до небето наеми. Учебна дейност не може да се провежда във всяка една сграда, трябва специален лиценз, който, ако не е издаден още при построяването, много трудно се издава. Знам от опит, защото за досегашната сграда процедурата отне седем години. Да, седем! С една дума, сграда, подходяща за нашето училище, въпреки обстойното търсене по всякакъв начин, не излизаше на пазара за имоти под наем. През юли 2024 г., точно бяхме свършили учебната година, отварям както почти всеки ден сайта със сгради за отдаване под наем и виждам ,,моето училище’’ се отдава. С няколко стаи, подходящ лиценз, в парк, паркинги, светло, просторно, само табелата липсваше, и доста счупено, но перфектно иначе. Развълнувана съм до небесата, моментално звъня в агенцията, знаейки, че сградата е публикувана буквално същия или предния ден. Служителката отсреща ме полива с ледена вода с думите: „Вече не правим записване за оглед на тази сграда“. Аз започвам да питам да ми обясни защо, как, някой вече го е взел ли. Кратко и ясно ми беше казано, че съжаляват, но не могат да ме запишат за оглед на тази сграда и нямат какво да ми предложат с подобни параметри. Чух затварянето на телефона като взрив. И плаках пет минути, като се чувствах все едно някой ми е откраднал нещо много скъпо, нещо мое. Подсмърчам си аз, но и си мисля, че сополите и мрънкането нищо няма да променят. Събрах се. Мислих, мислих и реших да изпратя оферта, без да съм била на оглед дори, на сляпо, без да знам дали сградата вече е с оферта, нищо не знам. Ясно точно и конкретно описах за колко време искам да я наема, за какво ще се използва и добавям, че отдаването на нашата компания ще донесе добавена стойност за парка и за цялата общност. Изпращам имейла, знаейки, че това е единственото нещо, което мога да направя в случая - те дори не искат да говорят с мен.
На другия ден получих обратен имейл, в който се казваше, че офертата ми е приета, и да предоставя документи, които ще бъдат дадени в община Баркинг за крайно одобрение. Имах точно един ден до заминаването ми в България, за 20 часа събрах нужното огромно количество документи, като някои от тях трябваше да са и нотариално заверени. Изпратих ги. Изминаха два месеца без абсолютно никакъв отговор. В края на месец септември 2024 г. получих кратък имейл, че общината е одобрила нашата организация и процедурата започва. Вече имах опит с общински наеми, училището ни в Тотнъм е в общинска сграда, и знаех, че ще отнеме поне 5-6 месеца, което беше нормално. Адвокати, документи, имейли. Минаха осем месеца и не получавах дори предварителен договор, нищо. Агентът всеки път ми казваше, че съжалява, но няма новини. Общински съветник Нели Гьошева ми даваше съвети как да процедирам и ме свърза с народната представителка за Баркинг, която изпрати писмо запитване по случая. Изпращах имейли на всички контакти, които намирах на отговорни лица в общината. През април тази година получихме предварителен договор и право на оглед. За първи път влязох в сградата тогава, покривът течеше, задните прозорци и стъкла бяха разбити от обир, но сградата беше каквото исках. В главата си имах план за действие, разчет и всичко нужно. Месец, два и сме вътре, оптимистично си представях. Да, ама не. Застой, промени в общината, отпуски, болнични, чакане. През май нещата се пораздвижиха отново, имахме напредък и аз имах уверението, че всичко е въпрос на няколко седмици. Поради тази причина вече сметнах, че мога да дам информация за новата локация.
Завърши учебната година, като планът беше през август да ремонтираме и септември започваме на новото място. Летните дни минаваха, нищо не се случваше, въпреки моите и на адвоката ни усилия. Обновявах имейла си на всеки пет минути в очакване, стресът вече беше голям, наближава учебната година, а ние нямаме сграда, само около хиляда имейла на този етап. Месец август е, в Созопол сме и получавам известие, че процедурата е замразена. Пак студена ледена вода, пак рев. Отново трябва да намерим изход, трябва, не мога да излъжа хората, това не е наем на жилище за мен, това е училище за стотици деца.
Оказва се, че сградата е построена с финансиране от националната лотария и има изискване да се използва за дейности, насочени към цялата общност, а не да се отдава на отделни компании или общности. Ние не се страхуваме от събития и обществени дейности - правили сме много. Изходът от ситуацията беше, че общината получи моето официално уверение, че ще организираме и събития за цялата общност. Положението беше овладяно и пак тръгнахме напред. Срещи, уточнения, вървим напред, но не сме там. Новата учебна година трябваше да започне на старото място, като все още нямахме подписан договор. Вече работихме по план Б, дори в случай, че до 15 ноември нямаме място. За щастие, не се стигна дотам и на 9 октомври договорът окончателно беше подписан и вече всичко беше в наши ръце. Очакваше ни много работа, но това не ни плашеше, защото вече си имахме дом. На пръсти се броят българските неделни училища по света, които разполагат с наета за целта сграда на собствено разположение, като нас. Отговорността е много голяма, но и предимствата са безкрайни. Количеството мебели, помощни материали, реквизити, техника, учебници, книги, носии и оборудване е огромно, но помага много в нашата работа и ни дава свобода. Това е четвъртата локация на училището в Баркинг - нашия нов прекрасен дом.
Няколко пъти не приех „не“ за отговор. Получих урок по търпение и много стрес, но съм изключително щастлива и удовлетворена от резултата. Като новодомци ще имаме да доизкусуряване нещата още известно време, но се получи страхотно.
Също така, ако Вие смятате, че може да дадете нещо на общността (не само българската), добре дошли сте да го обсъдим и случим заедно. Може да е нещо артистично, спортно, музикално, нещо шантаво! Защо не!
Бъдете смели, нещата се случват! Подарявам Ви доказателство.
- Успявате ли да предадете българските традиции на учениците, които са далеч от родината си, и как се случва това?
- Смея да твърдя, че успяваме. А защо успяваме? Защото на учениците им е интересно всичко това, за тях миналото, откъдето идват нашите традиции, е време много по-различно от сегашното и е като приказка или легенда. И когато историите за герои, места и събития ги облечем в пъстри носии, изработим саморъчно нужните атрибути и пресъздадем обичаите и традициите, всичко това оживява за тях, забавно и интересно е. При нас имаме постоянни изложби, коя от коя по-интересна - учениците изработиха макети на стари къщи, къщата на Левски и Вазов и други знакови сгради, невероятно красива изложба имахме и с макети на българските съкровища. За Левски имаме изключително много артистични проекти - рисунки, изработени паметници и оръжия, много, много. Но по-важното е не какво сме правили, а какво ни предстои да направим. Заедно с родителите правим хубави празници - за Коледа, за края на учебната година и за други български празници също.
- Има все повече български деца, които са родени в Англия. Трябва ли специално да се работи за тяхното приобщаване към българското училище?
- Към момента по-голямата част от нашите ученици са родени в Англия. Методите и начините на преподаване, които са използвани преди десетина години, вече не работят. Трябва да научим децата на същите неща, които нас са учили, но по друг начин. Тоест крайната точка е същата, но стигаме до нея по друг път, който ние прокарваме и който с всяка следваща година има нужда от промяна. Ако стоим на едно място, ще изостанем. Затова се променяме. Разбирам, че за много хора промяната е страшна и винаги се опитвам да кажа и покажа, че не е така, не е страшно. Няма гарантиран успех, но имам много варианти за действие. В нашето училище освен присъствените класове имаме и онлайн класове за ученици от трети до осми клас, което се оказа от изключително важно. Знам, че много хора не харесват тази форма на обучение, но има случаи, когато няма друг вариант. Пак казвам, ние сме тук да даваме възможност за българско образование. С колеги от други български училища се опитваме да сертифицираме официално изучаването на български език в Англия и документите да бъдат признавани в английски университети. Процесът, изглежда, ще е труден, но ще направим всичко, каквото се изисква от нас.
- Трудно ли се прави българско образование в чужбина? Или всеотдайността на учителите и директорите преодоляват предизвикателствата?
- Кое и къде е лесно? Коя работа и професия не изисква отдаденост, усилия, жертви понякога. Такава е и нашата. Опитваме се да правим най-доброто, на което сме способни, не гоним бързи резултати, а стабилност. Надграждаме, грешим, спираме, правим оценка на ситуацията и продължаваме! Имам страхотен екип. Всеки колега е силен в дадена насока и моята работа е да открия тази насока, да дам шанс и поле на изява, да следя голямата обща картина, да планирам. И така да преодоляваме всяко предизвикателство и да работим спокойно.
- Получават ли българските училища необходимата подкрепа от Министерството на образованието и науката в България?
- Българските неделни училища в чужбина са подпомагани от българската държава чрез МОН в различни направления. Бидейки в системата от 17 години, се случиха много промени, смея да твърдя, към по-добро. Имаме много по-голям достъп до образователни материали, бюрократичните изисквания намаляха, включени сме в различни програми и проекти и имаме добра координация и комуникация с тях. Без подпомагането от МОН нямаше да има толкова български училища и много по-малко деца щяха да имат достъп до българско образование.
- В каква насока трябва да се работи, за да се разшири тази подкрепа?
- Важно е тази подкрепа да е постоянна, както е, но и да бъдат вземани под внимание промените, които настъпват, различията, които има между различните държави и училища. Като пример ще посоча, че финансовото подпомагане, което получаваме, не е осъвременявано от 2017 година, което налага увеличаване на училищните такси, които родителите плащат.
- Какви ще бъдат новите моменти във вашето училище през 2026 година?
- Когато си в нов дом, вълнението да посрещнеш всеки нов ден и празник е двойно. На нас ни предстоят много празници на новото място, различна организация, различна динамика. Първа Коледа, много първи неща ще имаме. През февруари ще имаме интересно събитие, посветено на Васил Левски, за което ще разкажем и покажем тогава. То ще е завършек на един проект, започнал през тази година като проучване от нашите ученици - в процеса на работа възникна идеята, после поработихме над нея и предстои крайният резултат, който засега запазвам в тайна. Предстои ни отново да изпратим абитуриенти, с които организираме и станалата вече традиция училищна екскурзия. В училището освен учебен процес, имаме и извънкласна дейност - групи по танци и драма и малки весели работилнички, те винаги носят много радост и усмивки.
- Кой е най-големият успех за Вас?
- Най-големият успех за мен е, че се занимавам с това, което ми носи удоволствие и удовлетворение, че ежедневно виждам резултатите от работата си и че не правя нищо, защото съм длъжна, а защото така искам и така смятам за правилно. Не гледам често назад, а когато го правя, е с благодарност, а не с тъга. Имам всичко, от което имам нужда, а ненужното отпада само. Успех за мен е и че и моите деца пораснаха заедно с училищата ми и че са свои собствени личности и добри хора.
- Какво ще пожелаете на нашите читатели за коледните и новогодишните празници?
- Пожелавам им, първо, да са здрави и после да мечтаят смело и да правят и онези стъпки, от които понякога се страхуват. Да поглеждат към новото и неизвестното с любопитство и надежда, че ще е по-хубаво, а не със страх.
