 |
Системното неглижиране на българите в чужбина не е само по отношение на изборите
Автор :
БГ БЕН |
|
Българската държава трудно намира път към своите граждани извън страната по отношение на много въпроси
23.01.2021 г.
Доцент Антоний Гълъбов е политолог и университетски преподавател. От 2005 до 2008 е бил старши научен сътрудник ІІ степен в Института по социология към Българска академия на науките. Завършил е специалност „Социология“ в СУ „Климент Охридски“.
От 1998 г. до сега е експерт на Асоциация „Прозрачност без граници”, национален офис на Transparency International.
Консултант е на български и международни неправителствени организации, работещи в сферата на човешките права, местно самоуправление и регионално развитие, противодействие на корупцията, етнически и религиозни различия, прозрачност на местната власт, културни индустрии, информация и връзки с обществеността.
Доцент Гълъбов, българският президент Румен Радев вече определи датата за парламентарните избори. Те ще се проведат на 4 април тази година. Как ще коментирате това изместване с една седмица от първоначално обявената дата 28 март?
Бяхме свидетели на един особен процес, който администрацията на държавния глава предпочиташе да нарича консултации, а аз определям само като срещи и разговори. Единственото правомощие на президента в Република България и отговорност е да определи датата на изборите. Той няма други ангажименти и други правомощия по отношение на организацията на изборния процес. На 7 декември миналата година заяви, че ще насрочи изборите на 28 март. Оказа се, че един месец по-късно той е убеден, че няма готовност, след което проведе тези срещи и разговори с различни политически сили, в които темата кога да бъдат тези избори изобщо не бе включена. Така че това не бяха консултации, това беше някакъв процес на съгласуване на готовността на различните институции, за да може президентът да определи датата, в която всички ще бъдат в достатъчна готовност за провеждане на изборите. За мое голямо съжаление бяхме свидетели за пореден път на доминиране по-скоро на лична амбиция, отколкото на някакъв държавнически акт. Много ми е трудно да преценя доколко господин Радев познава военното изкуство, но съм сигурен, че възприема политиката като война, което не е добре.
Той обаче препоръча промяна в Изборния кодекс, включително и осигуряване на възможност на живеещите българи в чужбина за гласуване по пощата. Това логично ли е, според Вас, и крие ли някакви рискове? Задавам Ви този въпрос, тъй като управляващата партия ГЕРБ вече отхвърли възможността да се внесат такива промени в кодекса.
Само, ако ми позволите, искам да уточня, че съм експерт на „Българско сдружение за честни избори и граждански права“ от 1995 до 2001 година, а също съм експерт от 1998 година до сега на Асоциация „Прозрачност без граници“, която е българският офис на „Трансперънси Интернешънъл“. Наблюдаваме избори, наблюдаваме изборни процедури. Настоявали сме от 1995 година до сега за постоянно действаща изборна администрация. От 2008 година настояваме за регионални преброителни центрове. През всичките тези години сме поставяли въпроса за възможността за използване на утвърдени практики, свързани с гласуване по пощата. Очевидно няма политическа воля това да се случи. Но по-големият въпрос е, че няма и технологична възможност. Тъй като голяма част от българите, които живеят в чужбина, не могат да посочат устойчив категоричен адрес, на който да получат този двоен плик. А това е технология, която в сегашните условия би изисквала активна регистрация. В смисъл – всеки български гражданин извън територията на България предварително да заяви три или четири месеца по-рано, че има желание да участва в изборите, за да може да получи този плик с бюлетината, да го попълни и да го върне. Нито има технологична готовност за това, нито в крайна сметка имаме решение на останалите въпроси, които са необходими. Така че повдигането на тази тема, за съжаление, се вписва в общия опит да се хвърли съмнение върху готовността на българската държава да организира нормални избори.
Най-вероятно вървим към избори, в които извън граница ще се гласува само в официалните представителства на България
В същото време Валери Симеонов от НФСБ казва: „Който иска да гласува, да си хване самолета и да си дойде в България“. Това ли е отношението към българите в чужбина?
Не, не смятам. В конкретния случай ми се струва, че по-скоро става дума за емоционална реакция. Но онова, което наистина е важно, е да се развие инструментът, който като че ли донякъде успя да стигне – в смисъл предварителната регистрация в електронна форма със заявяване на готовност за участие в избори и оттам нататък разкриването на определен брой изборни секции в дадена държава. Всичко това обаче има много ограничена възможност за приложение в сегашните условия. Така че с всичките пасиви и активи, с всички възможни негативни страни на това, най-вероятно вървим към избори, в които онези, които могат и успеят да гласуват, ще могат да го направят само в официалните представителства на България.
Тоест на практика голяма част от българите в чужбина ще бъдат ограничени да упражнят правото си на вот?
Както бяха и преди. За съжаление тук става дума за системен проблем. Тук става дума не за нещо, което единствено и само е резултат от пандемията. Става дума за системно неглижиране на българите в чужбина, и то не само по отношение на изборите. Много държа да поставя акцент върху това. Пълноценното гражданско участие не се свежда само до участие в избори, а българската държава трудно намира път към своите граждани извън България по отношение на много въпроси. По отношение на обсъждане на важни законопроекти, по отношение на външна политика... Ние не успяваме да организираме този диалог. Аз съм абсолютно сигурен, че ако имахме последователна политика на поддържане на този диалог, бихме могли да намерим много по-ефективни решения в тази ситуация. За съжаление отсъствието на такава последователна политика ни доведе до ситуация, в която нямаме нито технически, нито ресурс, свързан с време, за да бъде намерено смислено решение на проблема.
А умишлена ли е тази липса на политика към българите в чужбина и конкретно в случая с осигуряване на правото им на вот?
Това е труден въпрос, защото ние обикновено сме свикнали да търсим причината основно в българската държава. Имам впечатление, че това не е съвсем вярно. Има съществени групи от български граждани, които не само като цяло не се интересуват от това, което се случва в България, но и досега нямаха планове да се върнат в страната.
Възможно е за отделни политически партии разширяването на възможностите за участие в изборния процес на българите в чужбина да представлява някакъв риск
Видяхме обаче, че българите в чужбина бяха една доста активна част по време на антиправителствените протести това лято в България. Включително тези, които се върнаха в родината си заради пандемията от коронавирус, а също видяхме и протести в целия свят пред българските посолства. Можем ли и там да търсим разковничето за липсата на отношение и на осигуряване на по-добри условия за гласуване?
Не, аз по-скоро смятам, че вярно е обратното. Вярното е, че бяхме свидетели на реакции срещу правителството по-скоро заради липсата на последователна политика към българските граждани извън България, а не обратното. За мен проблемът винаги е бил в това, че политическите партии като че ли се опасяват, че картината, поне това, което виждаме от резултатите досега, картината на предпочитания сред българските граждани извън България е различна от тази, която имаме тук. В смисъл, че понякога по отношение на определени политически партии имаме съществена разлика в пропорциите. Така че възможно е за отделни политически партии разширяването на възможностите за участие в изборния процес на българите в чужбина да представлява някакъв риск. За мен това е дълбоко безсмислено, тъй като всеки български гражданин трябва да има правото да участва пълноценно в публичния живот на страната – да бъде избиран и да има правото да избира. Тук е мястото да кажа, че протестът е само една от формите на гражданско участие. Много ми липсват останалите форми, които наистина биха могли да покажат много по-трайна ангажираност с това, което се случва в България.
Диалогът между гражданите и държавата трябва да се развива всекидневно
Кои са тези форми?
Нека да дам само един пример. Само последните седем-осем години съществува една интернет платформа. На нея от 2016 година до сега цялата държавна администрация е задължена да публикува всеки свой проект на нормативен акт. Обикновено тези проекти престояват 30 дни на тази платформа. На нея всеки български гражданин има възможност да влезе и да прочете това, което се подготвя като промяна, какви са мотивите за нея, да напише становището си и да го публикува. Ако погледнете, ще видите, че въпреки усилията през тези повече от четири години, в които българската държава въведе инструментариума на обществените консултации, гражданското участие остава изключително слабо. Това е форма, в която, пак казвам, всеки български гражданин, всяка група от граждани, всеки, който по някакъв начин има отношение към тази тема, би могъл да участва в процеса на обсъждане на една нормативна промяна. За тези повече от четири години са минали хиляди нормативни промени. Ако погледнете миналите обществени консултации, ще видите колко слабо е гражданското участие. Понякога едно-две становища, ако се съберат за 30 дни, ще е почти успех. Диалогът между гражданите и държавата трябва да се развива всекидневно. Това не е въпрос само на участие в избори или в протест. Това трябва да е всекидневен диалог. И ако институциите в българската държава бяха в един момент поставени в необходимостта да създадат тези условия, то за съжаление обратната страна я няма. От другата страна няма активно целенасочено търсене и активна позиция на самите граждани. Това е, което обезвъздушава диалога. И това е много силно притеснително, тъй като, отново казвам – тук не става дума за добра воля. Тук става дума за това, че законът задължи администрацията да прави това. И тя го прави. Но срещу всеки проект за нормативна промяна няма отговор.
Датата 4 април, определена за провеждането на парламентарните избори в България, съвпада с католическия Великден. От една страна, президентът се застъпва за правата на българите в чужбина, а от друга страна, знаем, че голяма част от българите живеят в предимно католически държави, там ще бъде почивен ден. В този ред на мисли Румен Радев не си ли противоречи?
Да, това имах предвид, като казах, че той възприема политиката като война. За мое голямо съжаление имаме очевидно неадекватно решение. Защото тук не става въпрос само за българските граждани, които са в страни с доминираща католическа религия. Имаме българска общност от католици. Няма никакво значение дали те са много, или малко на брой. Въпрос на уважение е към религиозния календар на една общност. От всички дати, с които имаше възможност да борави господин Радев, 4 април е неподходяща дата. Но 4 април е най-близката до това, което той каза на 7 декември. Така че в конкретния случай личната амбиция за налагане на собствената му воля и за конфронтация с правителството надделя. И резултатът не е добър. Нека да изясня. Когато вие сте държавен глава и преценявате, че държаните институции се подготвят трудно, че става дума за особена ситуация, че ще има нужда от време, кое е по-разумното решение – да отместите във времето датата на изборите или да скъсите максимално периода? Ако решението е да ги изместите във времето, то е, за да позволите на институциите да се подготвят по-добре. Ако скъсите периода, това означава, че се опитвате да усложните задачата на уважаемите институции. Нещо, което по никакъв начин не съответства на представата за държавник и за държавен глава.
Според Вас коя от политическите партии има най-голяма изгода съответно изборите да се проведат на 4 април?
Аз мисля, че тук има много митология. Самият г-н Радев беше подплашен от такива политтехнолози. Самото понятие политтехнолог идва от съветската практика и е трасформирано в практиката на Руската федерация. Това са едни такива хора, които се занимават с технологии за повлияване на поведението на хората в политическия процес. Господин Радев се вслуша в тези политтехнолози, които го убедиха, че ако датата е по-рано, това ще създаде напрежение и ще даде основание да бъде атакувана легитимността на изборите. В България се подготвя подобен сценарий и има политически партии, които работят целенасочено за това. За съжаление също трябва да кажа, че г-н Радев работи в същата посока. Подготвя се атмосфера, среда, нагласа, за това, че изборите няма да бъдат направени, както трябва, че те ще са провал, че няма да отговарят на волята на гражданите. И да се търси основание за оспорването им.
Подготвя се Костинброд на втора степен, а целта е да се компрометират изборите в България
Тоест задава се Костинброд 2. Можем ли да кажем така?
Костинброд на втора степен, тъй като никога до сега за тези 30 години, поне системните политически партии, не са се подготвяли да компрометират избори. Така че това е Костинброд на втора степен. Това е провокация, която е опасна, и искрено се надявам, че тези, които я замислят и подготвят, няма да се опитат да я реализират. Тъй като всеки от нас си дава сметка какво би означавало, ако една от големите парламентарно представени партии откаже да признае изборния резултат. Това ще означава влизане в поне тримесечна политическа криза, много тежка, която, разбира се, ще позволи на господин Радев да състави служебно правителство. Период от време, в който ние можем много лесно да изгубим контрол не само върху управлението на коронавируса, но върху развитието на страната като цяло. Подобен риск е много съществена заплаха срещу българския публичен интерес и според мен не трябва да бъде допускана.
Какви резултати можем да очакваме на парламентарните избори? Изненади от гледна точка на партиите и на новите политически проекти ще има ли, според Вас?
Аз съм убеден, че ние сме в процес на много дълбока политическа промяна. И то не само политическа. Този път обаче промяната не се развива през нови политически партии. Ние навлизаме в дигиталното общество много стръмно, с много висока скорост. То генерира нови неравенства, много по-дълбоки от тези, които познаваме от индустриалната епоха. То ще пренареди по много специфичен начин политическите отношения и едновременно с това навлизаме в режим, който беше зададен от Европейската комисия като възстановяване и развитие след края на пандемията. Така че онова, което очаквам през тази година, е парламентарните и президентските избори да не са крайни решения. Тези избори ще имат преходен характер. Те няма да ни дадат новата политическа конфигурация на представителство в България. Но в същото време очакванията ми са за по-фрагментиран парламент, с повече на брой парламентарни групи. При него коя ще бъде първата политическа сила ще бъде по-малко важно. В смисъл, че можем да имаме ситуация, в която както през 2013 година първата политическа сила да не е в състояние да състави мнозинство. Това по същество е залог за политическа нестабилност, което е лоша новина, защото България в момента няма нужда от това. България има нужда от постигане на съгласие между управляващи и граждани, а не толкова между политически партии. Аз предпочитам в момента да видя предизборни коалиции, които са готови да управляват. В смисъл, да бъдат заявени преди изборите. За да могат гражданите, гласувайки за един или друг политически субект да изразят желанието си дали една или друга конфигурация от партии предпочитат да управлява. Обратно. Когато всички се явяват самостоятелно или не заявяват с кого биха работили, това означава, че след края на изборния процес вратата пред гражданите ще бъде затворена. И политическите партии ще се договорят помежду си кой с кого ще управлява. Нещо, което не подпомага демокрацията. Нито доверието на обществото в управляващото мнозинство.
А Вие очаквате ли, че партиите ще имат смелостта да обявят предварително коалиционните си отношения?
За съжаление не виждам такава готовност, но отново казвам – за мен по-честната позиция би била тази. Ясно е, че не можем да имаме еднопартийно правителство. Ясно е, че вървим към поредната сложна управленска коалиционна формула. За да бъдат гражданите в позицията да изберат модел на управление, те трябва да знаят кой с кого е декларирал готовност да работи. За съжаление в момента не виждаме нищо подобно. Всички ни обясняват, че те, като дойдат на власт, ще направят всичко. А нито един от тези, които ни обясняват това, няма да дойде „на власт“ самостоятелно. И тук има един още по-дълбок и по-неприятен проблем. Като алтернатива на сегашния модел на управление в страната ние имаме само авторитарни заявки. Включвам в това число и господин Радев. Ние нямаме автентична демократична алтернатива на този модел на управление, който има в момента. На нас непрекъснато ни се предлагат фигури, които казват, че ще заменят Бойко Борисов. А не че ще променят начина на управление. Разбирате ли? Разликата е много съществена. Защото, когато казваш „Гласувайте за мен, защото аз ще управлявам по-добре от господин Борисов“, това не е промяна в модела на управление. Това не е алтернатива на управлението. Това е просто лична, много често авторитарна амбиция. И това не е достатъчно надеждна основа за повишаване на качеството на демокрация в България.
Британското общество беше обект на целенасочена и много агресивна атака
Да поговорим и за Великобритания, която излезе от ЕС. Виждаме обаче, че пред премиера Борис Джонсън тепърва предстоят трудни дни. И в същото време последните социологически проучвания показват, че 43% от британците смятат, че той трябва да си ходи.
Искрено съжалявам за това, на което сме свидетели повече от четири години след референдума във Великобритания. За съжаление британското общество беше обект на много целенасочена и много агресивна атака. Нямам предвид само технологията на въздействие. Имам предвид като цяло опита през много агресивен националпопулизъм да бъде убедено британското общество за това, че ако се върне към един свой предишен имперски период от време, всички бивши партньори на британската империя с радост ще се върнат към Великобритания, и това ще компенсира тежката ограничителна рамка на ЕС. Това няма да се случи. И големият проблем е в това, че британското общество ще трябва да тръгне по по-дългия и по-труден начин да си даде сметка, че напускайки ЕС, макар и с договор, нещо, което беше най-добрата новина от миналата година, ще загуби възможности, а няма да спечели предишни или нови възможности за утвърждаване в световен мащаб. Така че фигура като господин Джонсън, без всякакво съмнение пряко свързана и пряко ангажирана с целия този процес, няма как да не понесе щети. Големият въпрос е в това, че британското общество продължава да изглежда дълбоко разделено.
Загубата на доверие към сегашното управление не е свързана единствено и само с негови евентуални грешки. То е резултат на натрупано напрежение в трудно постигнатото споразумение с ЕС и във високата степен на неопределеност, свързана с непосредственото бъдеще.
Очакват ли се трудни дни в това непосредствено бъдеще?
Изглежда, че да. Но аз много се надявам, че голяма част от хората във Великобритания ще се вгледат от разстояние вече в това, което успява да постигне ЕК. Ние нямахме високи очаквания към тази комисия – напротив, бяхме много критично настроени към нейното създаване след изборите, но като че ли тя завършва една година с изненадващо сериозни заявки. И в това отношение като че ли вдигането на стратегическия хоризонт до 2050 година, усилията да бъде направен много по-гъвкав европейският бюджет, дори самият факт, че ЕС успя да стартира ваксинационната кампания в един и същи ден. Всичко това показва, че ЕС в момента не е този, от който малко повече от половината британски граждани искат да се освободят. Аз искрено се надявам, че Великобритания ще търси възможности да разшири диалога с ЕС, тъй като не е сериозно между ЕС и една от страните основателки на съюза да се окаже проблем рибарството в Ламанша. Това е прекалено дребна тема, за да бъде достатъчно сериозен стратегически залог. Аз искрено се надявам, че британският политически елит, който има достатъчно дълга традиция и достатъчно компетентност, ще се опита да създаде нови пространства за диалог с ЕС. Надявам се и за партньорство. Това ще се отрази много пряко и върху българските граждани, които живеят във Великобритания, защото затварянето и самоизолацията не работят в полза на никого.
|
|
|
| |
МАМО…... |
| |
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че... |
|
