 |
Очи в очи: Свирка
Автор :
Здравка Владова-Момчева |
|
Мистър Хенри Бейкър е голяма капия. Въздебеличък, с криви възлести крачета и походка на пингвин, попаднал в задръстване, той буквално раздвижва вибрациите на Вселената, когато се затири да кръстосва из квартала.
19.06.2020 г.
В допълнение, неукротимата му страст по спортната, седемдесетгодишна съседка, Адалджизе Минстрьом-Кох, италиано-скандинавска вдовица на сухар-англичанин, владее клюкарското любопитство на тихата ни уличка от Темза до Синагогата, че даже и през пресечката, накъде полския магазин и оттатък…
- Оххх – преглъщаше пенлива слюнка мераклията Хенри, настъпил градинския маркуч пред вратата ми, там, някога, в щастливото време преди Ковидната ера, – охххх, Сююю, (тук всички ме наричат Сю), дааарлинг, само да ми падне вдовицата Кох, нямаш идея какво ще направя с нея!
Никога не полюбопитствах за това! Аз съм една стриктна, дискретна и крайно незаинтересована от английските пенсионерски похоти, британка, която всяка сутрин стоически изслушваше разгорещените въжделения на мистър Бейкър, докато той подаваше местния вестник през прага на къщата ми. После си трясвах вратата и превключвах на български клюкарски канали, но това беше вече един друг разказ…
- Ама, погледни, моля ти се, тези крака – дърпаше ме обратно в настоящия сюжет непримиримият Хенри, – можеш ли изобщо да повярваш, че Адалджизе е на седемдесет? И с бели къси панталонки! И прави джогинг, и…
Докато потресаващата мисис Минстрьом-Кох притичваше с убийствените си стройни крака по отсрещния тротоар, аз успявах да стопча устичка в злобарски скепсис и с изискан акцент да процедя:
- Мммдъ! Ама в лице е като сушена гъба! Трябва да се отбележи и това!
При което мистър Бейкър се емваше да ми обяснява колко обичал сушени гъби, както ги е готвила покойната му жена (щото той е много почтителен към покойната си жена, понеже на нея дължи огромната си къща в този квартал), и нещата се разтягаха до… завръщането на вдовицата Кох от джогинга, та чак до донасянето на новия вестник на следващата сутрин…
Обаче настъпи карантината и животът на нашата кокетна уличка запецна и спря. Даже хистеричните пекинези на мисис Джауъл престанаха да се дерат за единствения си гумен кокал, а наемателят-хедонист отсреща се депресира и започна да излиза на терасата… облечен. Настъпи повсеместна скръб, клюките секнаха епидемичното си разпространение и социалната дистанция дезинфекцира пространството до прозрачна, разхълцана от редките проплаквания на славеи, тъпня! Само имейли с нежни усмивки от Кралицата, изпращани на снимки по лиричния Интернет от страна на местната община, за кратко ободряваха тишината на всеобщото ни квартално слухтене.
Мeсец и нещо по-късно, след като предъвкахме всички коментари за това кой какво е готвил през седмицата, кой си е оскубал ливадата в пристъп на умопомрачение и защо някои си перат и простират долните гащи заедно с чорапите, без изобщо да им пука, че съседите гледат, о, Боже мой, бащицата Джонсън взе, че поохлаби положението. Плахо-плахо изпълзяхме пред къщите си и аха да тръгнем да се разхождаме, хоп, току от съседния квартал се занизаха някакви други и почнаха да вървят по нашите тротоари! Безобразие! Крихме се и надничахме на интервали, докато се натаманим кой, кога, как и защо да излиза, и какво, аджеба, да търси из пътя като сал едни патки, щръкнали от водите на Темза, му съскат насреща, но натъй-наинак, в крайна сметка с триста зора се вкарахме в инструкциите.
Започна масова хореография. Чупка в кръста, задник, наврян в живия плет на съседа, глава, извъртяна на кукумявски оборот къде гърба, разминавка с поклон и крива, лицемерна усмивка, устремена в задаващия се отсреща потенциален преносител на вируси. Може и помахване с ръка, но само ако имаш нервата за това и ако не си изпращял ревматично след зумбата, която те е изкривила перманентно в тая куца постановка. Оцелелите продължаваха на подскоци към реката, а сецнатите – обратно вкъщи – да се натрият с гел от черна мамба и там каквито още плюнки са им останали…
Та насред всичкия този ужас, един ден взех, че се престраших да изляза. Ми жива душа съм и аз имам нужда от клюки! Издебнах разходковците в часа за следобедна дрямка, метнах хищен поглед наляво-надясно по улицата и като се уверих, че няма никой наоколо, на прибежки тръгнах към Темза като същи плъх, изтърван от повреден капан. А то едни гръмовни цъфтежи край онази ми ти река, едни прегорели глухари по алеите в очакване да ги издухаш към хоризонта, абсолютна идилия и красота! Таман да се прелъстя доброволно от пейзажа и тенекиена табелка, зачукана в парапета край брега, ми вдлъбна вътрешностите със следното пoслание:
„Моля, в никакъв случай не хранете местните патки. Цвъкат! Отпадъците след тях са отвратителни и вредни за здравето! Ако някой бъде хванат да нарушава заповедта, първо ще бъде предупреден със свирка, а след това глобен за направеното нарушение!“
Вкамених се от шубе и стрих на прах в джоба си жалките сухари, които бях скътала за горките оклюмали патки. Аз съм почтена жена, а свирките на публично място ме ужасяват! Ама какви свирки сега, моля ви се! Ами нали може да нарочат случайно минаващите граждани за незаслужили репутацията си, грешници, в очите на обществото! Не! Не! В никакъв случай не разрешавам да бъда предупреждавана пред което и да било общество чрез брутална, разобличаваща свирка!
Тутакси свърнах към къщи, ала звук пронизителен, звук почти йерихонски, ме закова на място, баш срещу романтична пейка, клекнала под короната на сантиментална върба. Отдолу, кръстосала втрещяващите си крака, вдовицата Минстрьом-Кох гукаше нещо заразително право в ухото на супер готин непознат пенсионер, елегантно развъртял снобарския си бастун наляво-надясно. И всичко това без социална дистанция и с нагло хихикане по адрес на възмутената свирка, надута до пръсване от изрядния поддръжник на правилата, мистър Бейкър! Неколцината рехави посетители на паркчето дисциплинирано занемяхме. Мисис Джауъл и нейните пекинези стреснато се заплетоха в някакви драки. Разминаването замря. Невинно детенце в бебешка количка възпитано врякна с чуждестранен акцент. Патките отлетяха. Апокалипсисът застрашително приближи.
- Оуу! Хенреееей – закачливо крякна чаровната Адалджизе, – това е новият ми съпруг, мистър Джагър, рентиер и аристократ. Запознахме се дистанционно. По Фейсбук. Така се и оженихме. В момента обсъждаме брачния договор. Ние сме вече едно домакинство, така че, моля те, престани с тези свирки! Те дори не ни забавляват. Окей?
Спихнах се от съчувствие. Защото, освен почтена британка, аз съм и върла съчувственичка на любовта. Несбъднатата такава направо разбива сърцето ми! Обаче не ми се наложи дълго да страдам. Щото Хенрито рязко свръсна към драките, отплете пекинезите с решителен шут и галантно поведе внезапно ощастливената мисис Джауъл към огромната къща на покойната си жена. Без никаква социална дистанция!
На пътеката се търкулна проклетата дяволска свирка и ме блокира в дилема: да я надуя ли, или да не я надувам?
По-добре - не! Толкова вируси цъкат наоколо. И я да си тръгвам за вкъщи, защото избодрял от карантината пенсионер по хавайски бермуди с принтирани розови палми скокливо се насочи към мен. Хукнах! А плющенето на петите ми, вдъхновено от скоростта, ме наведе на мисълта, че джогингът е по-здравословно спасение за социалната дистанция от едната му нищо и никаква… свирка! Ммдъ!
|
|
|
| |
МАМО…... |
| |
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че... |
|
