 |
Човечност по време на криза
Автор :
Здравка Момчева, БГ БЕН |
|
COVID-19 идва да ни напомни, че можем да оцелеем само ако сме заедно.
18.03.2020 г.
Когато министър-председателят на Обединеното кралство отправя послание към своята нация „да продължава напред с нормалния си начин на живот“ в условия на световна пандемия от Ковид 19, стъписването на обществото се ограничава с учтиви предупреждения в медиите какви биха били последиците от тази „нормалност“.
Когато официалните информационни източници на Великобритания сочат прогресивното нарастване на заболелите от вируса и трупащите се смъртни случаи от януари насам, дисциплинираните граждани на Острова стоически се опитват да приемат фактите само като статистика.
А когато в продължение на седмици, училищата и университетите на Албиона остават отворени и стотици ученици и студенти ги посещават, успокоявани от всеобщото убеждение, че болестта не засяга младите хора, бодростта и оптимизмът би трябвало да озарят всички желаещи да повярват , че опасността не е толкова страшна.
Объркването и страхът са неминуеми
През последните месеци се натрупаха твърде много окуражаващи съвети в медийното пространство, а усещането за изоставане от динамиката на случващото се пред очите ни е тревожно, несигурно и болезнено. Истината е, че до началото на 2020 година никой, никога и по никакъв начин не си е представял това, което в момента завладява света по-агресивно от война и по-безмилостно от проклятие. Объркването и страхът са неминуеми, а паниката пронизва всеки, прикрил зад маската на учтивостта постоянния стрес от зараза, загуба на работа, недостиг на средства и продукти по магазините.
Англичаните не са изключение в тази световно–жестоко–подобна ситуация. Голяма част от тях обитават тихи, уредени квартали на средната класа, където в продължение на години спокойствието и сигурността, граничещи донякъде със скука, владееха живота и навиците им. Днес картината е много различна, а всичко, буквално всичко, определящо запазената марка „британски начин на живот“, може да се окаже щастлив спомен от близкото минало. Само отпреди няколко месеца назад във времето, когато да планираш холидеите в годината по дати от януари до декември, беше абсолютно правило в илюзорно неразбиваемия свят на уреденото им, самодостатъчно общество. Самодостатъчно , но допреди две седмици, когато натрупаното напрежение започна да изразява всеобщия страх от „продължаването напред с нормалния начин на живот“. И тогава да изблъскаш някого от автобуса само защото е китаец, съвсем недоказано потенциален носител на вируса, или да си закупиш 70 рула тоалетна хартия, защото съседът преди теб е платил за 50, означава единствено и само, че министър-председателите невинаги дават най-добрите съвети. Че нещо с нормалността изобщо не е наред. И тогава настъпва страшна, неестествена тишина, която надвисва като въпрос над всеки, изправен пред дилемата доколко може да остане човечен сред нарушения поток на доскорошната сладка, егоистична рутина.
Можем да оцелеем заедно, „невидимите“ доброволци го доказват
Защото в разломното време, което ни изправя пред огромното изпитание да оцелеем, за щастие има хора, които вярват, че единствената алтернатива е да оцелеем заедно. Говоря не за изчезващ земен вид, а за реални членове на отчужденото ни общество. Наричат се доброволци. Онези твърде незабележими в ежедневието индивиди, които не блестят с особена показност и не дават съвети на държавата си как да демонстрира непукизъм пред злото, което методично я превзема.
Тук, на Острова, те действат невидимо за големите медии в своите кротки зелени квартали, населени с хора, често останали сами и болни поради стечения на обстоятелствата в личните им съдби. Във Великобритания ги наричат квартални наблюдатели и от техния добронамерен поглед често зависят животите на мнозина. Всичко, абсолютно всичко, от пазаруването на хранителни продукти, изпълнението на рецепти с лекарства и постоянният онлайн контакт по имейл с техните възрастни съседи, ляга върху плещите на доброволците, които също имат своя работа, семейства, проблеми и огромна несигурност в предстоящите дни.
На фона на необичайно опразнените и пусти супермаркети, замлъкналите улици и спуснатите пердета на кокетните къщи, системата на човечността действа като антидот срещу болестта на отчуждението, по-страшна от новия вирус, която би била неспасяема, ако липсваха хората, които имат сърце и за ближния.
Техните имейли до всички обитатели на кварталите пристигат всеки ден във виртуалните пощенски кутии. Напомнят. Призовават. Настояват. Предизвикват страха и засрамват егоизма. Носят надежда и трупат добро. Стъпка по стъпка и ден по ден. Може би това е продължаване напред с нормалния начин на живот? Може би досега просто не сме живели нормално?
Защото да битуваш в удобната рутина от холидей до заплата се оказва само инерция на съществуването, планирано вторачване в собствената карантина на самотата, толкова комфортна и прелъстителна, че с времето единствената грижа, която ти е останала, е да я обслужваш.
„Когато не знаеш в коя посока да поемеш и когато се колебаеш на кого да дадеш, попитай сърцето си и то ще те посъветва да дадеш на човека до теб.“
Прочитах тази китайска мъдрост всеки път, когато прекрачвах прага на любимия си магазин за чай, сгушен в улица на средната класа в добрата стара Англия в ерата на щастливите правила. Беше отпечатана върху малка златиста табелка на стената. Тогава не осъзнавах, че е било пророчество към всички нас, сътворени със свободен избор и добра воля. Напомняне за човечност и идея за истинската нормалност по време на криза. Единствената ефективна система, чрез която е възможно да оцелеем заедно.
|
|
|
| |
МАМО…... |
| |
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че... |
|
