 |
МАМО…
Автор :
Разказ от Здравка Владова – Момчева |
|
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че надзърнах в света, след като осъзнах, че имам майка.
07.03.2020 г.
В нея се пазеше всичкото ми – защотата, неможенето и моженето, сричането и обичането и онази неразбиваема увереност, че хубавото ще се случи. Много скоро, след опашката на секундата, която замиташе цялото зло, което не разбирах, защото мама ме предпазваше като скафандър.
Моите спомени с нея са оцветени в златисто. Вярвам, че това е нюансът на живота, който ни възкресява в минало време. По-млади. По-хубави. По-достатъчни. Просто самите ние. Преди помъдряването. Докато забиваме нанякъде, без да ни пука дали това е вярна, или грешна посока.
Съвсем в началото, преди помъдряването, вървяхме с мама през Морската градина във Варна и се радвахме на най-щуравото януарско море, което си бяхме подарили. И двете обичаме бягствата. Те се случват точно в моментите, които изискват да сме някъде другаде и да вършим разни важни неща. Именно затова аз бях в сесия, а тя – в командировка. Ама всъщност отидохме на почивка в хотел „Амбасадор“ на Златните. Съвсем посред зима. Само ние и четирите елемента, според личната ни идея за Сътворение – вълни, пясъци, студ и светлина. Озовахме се сред бръскало от графични щрихи в голите клони на дърветата, пусти алеи с лукави поледици и Бог, Заговорник по снизхождение, поради умилителната ни слабост към радостта от живота.
Помня, че носех на китката си миниатюрен пластмасов транзистор (преполовявахме осемдесетте на 20 век, музикалните джаджи не бяха още измислени) и почти по интуиция изтръгвах от немощните му батерийки потресаващите звуци от концерта на Жан-Мишел Жар в Хюстън. Над главите ни преливаха облаци, залез и… Боже! Толкова бях благодарна, че съм там и тогава! Думата „хюстън“, кой знае защо, ми навяваше асоциация за гаден рибешки хайвер и аз бълбуках от щастие, че вървя в този празен крайбрежен парк с никаква идея къде се намира Америка с нейния хюстън, без дума английски в главата си, зарязала конспекти и изпити, без мисли дори… Самодостатъчна, колкото може да бъде едно осемнадесетгодишно дете, вързало майка си с пъпната връв на музиката и златистото пред очите му. Тогава душата ми беше огромна и се разтваряше над ухиленото ми същество като живителен взрив от ликуващ егоизъм. Мама носеше късо палто от оранжеви лисици, страхотни дънки, виолетов пуловер и с нея светът ми се изпълваше до ръба. Като картина в рамката си, подбрана от изискан естет. Бях абсолютно сигурна, че съм щастлива. Не исках нищо и никого. Имах всичко.
И тогава от късата странична алея се изплъзна оня копринен, карамелен лабрадор, гальовен, настойчив и неуместен, като мацаница от четката на некадърен художник, скапал перфектния фон на пейзажа. След него изтича красиво момче с кожено яке, зелени очи и червено-златиста коса. Пролетно-есенен тип, сътворен от любимите ми сезони.
- Не се страхувайте – каза момчето, – той е напълно безопасен. Изгубих каишката му и сега непрекъснато го следвам, накъдето ме отведе. Можете да го погалите. Няма нищо да ви направи.
Смутителят на доволството ми гледаше мама. Златото в залеза гална главите им. Те си говореха. Жан-Мишел Жар замълча. Нещо също ми млъкна отвътре. Лабрадорът не бързаше да си тръгне и повлече разговора напред в гаснещата алея. Без мен. Само мама и Малкия. Нарекох го Хюстън, щото така и не се представи. И заради зеления хайвер на очите му.
- Това момче искаше всъщност да се запознае с теб – каза мама на вечерята в „Амбасадор“, – защо не му даде шанс за това?
- Защото те отмъкна от картината – мръкнах аз, – не разрешавам да те отнемат! Ти си ми майка и точка!
- Най-доброто тепърва предстои – прошепна тя, – нещо хубаво ще се случи, ще видиш! Сигурна съм, че те чака зад ъгъла.
Никога не поисках да порасна. Страхотно е да вярваш в чудеса. Щастливият егоизъм на детството не задава въпроси. А аз съм си такава порода. Не питам, преди да съм си отговорила сама. Мама каза. Това беше достатъчно. Затова, когато се върнахме в Търново и едно момче ми подари роза, усетих, че хубавото е дошло. Че майките са винаги прави, защото усещат бъдещето като космическа хармония, композирана от Жан-Мишел Жар…
Оттогава изминаха много години. Забивах в разни посоки – правилни и грешни. Подаряваха ми рози, умилкваха ми се лабрадори и животът понякога ме заливаше с гаден рибешки хайвер. Разбрах къде е Хюстън, но не открих Америка, а мама ми подари сребърна гривна със седем ахата. Предпазвала от влюбване. Аз поисках така. До доказване на противното…
И днес, стъпила в някаква островна графика като щрих от друга картина, подписана на английски от мрачен естет, аз отново проглеждам в златистото. Нося защотата, моженето и неможенето, сричането и обичането, но най-вече онази абсолютна увереност, че хубавото ще се случи. Много скоро, след опашката на секундата, срещу която върви дъщеря ми. Облечена е в страхотен кожен панталон, с виолетов пуловер и оранжево яке, а с нея светът ми се изпълва до ръба. Усмихва се като изгрев, пропукал ледовете на зимата, аз я обгръщам като скафандър и тръгваме заедно, за да забием нанякъде, без да ни пука за посоката, стига да има вълни и пясъци. Студ и светлина:
- Мамо…
|
|
|
| |
МАМО…... |
| |
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че... |
|
