 |
Пътят към Ница
Автор :
БГ БЕН |
|
Разказ на Здравка Владова – Момчева
22.11.2020 г.
- Това е пътят към Ница – констатира Джон Браун на 12 юни 2013 година и проследи с показалец червената линия на хартиената карта, отворена пред мен на бюрото. – Само не разбирам защо го отбелязваш от Монако обратно към града? Ти ще кацнеш направо в Ница, нали?
- Няма значение – затиснах всичко с лаптопа си, – мразя да кацам! Предпочитам да пътувам с кола и щом преодолея разстоянията, да се почувствам като победителка, когато стъпя там, където искам да отида.
- Бил съм в Ница – прекъсна ме Джон, – нищо особено. Просто един много стар град с незаслужена слава, по улиците на който трябва да внимаваш да не настъпиш някое кучешко говно. А това твоето си е чиста фантасмагория !
Моето си беше мое! Но нямах нито време, нито желание да го обяснявам на колегата си. Джон Браун беше вторачен в Англия. И то в неговата Англия, чезнеща по музеите в красивата си провинция, запрашена по рафтовете, претъпкани със сувенири от сватбата на принц Чарлз и лейди Даяна, затрупана с кутии чай, изтикани от актуални марки кафе, нахлули във викторианското ú пространство като тълпи от нахални туристи. Той обожаваше Великата Британия, възмущаваше се защо учителите не водят децата на екскурзии до имението на Чърчил например, а вместо това ги запращат на коледен шопинг с ядене на наденички чак в разгулната, хаотична Европа. Вървеше по петите ми. Kълвеше ме с любопитството си и се чудеше защо по дяволите предпочитах да хрущя претцели, скитайки край Темза, вместо да се науча да си седя у дома. Да приготвям чай. Да пека курабийки. И…
- Да пукна. Ти искаш да пукна от отегчение – отрязах го веднъж, – остави ме на мира, Джон! Аз поне имам своя фантасмагория, а ти дори не осъзнаваш, че нямаш нищо!
Сепна се. После ме „застреля“ от упор:
- Аз имам гладен ум – каза той и се вторачи в мен като портрет на лорд-колонизатор, – изобщо не очаквам да разбереш това! Впрочем с Мелъди искаме да поканим теб и съпруга ти на вечеря у дома. Елате в събота. Седем часа.
И ми подаде визитка с адреса на къщата. Почти се задавих с поредния претцел. Изобщо не подозирах, че Джон има ум. Още по-малко, че всъщност е гладен.
Вечеряхме посинели мускулести пилешки крака в потресаващо студен сос с полусурови гъби. После гризахме сухи бисквити с английско сирене, имплантирано с боровинки. Правели го по средновековна рецепта в някаква пещера с уникално ниска температура. В графство Йоркшър. Много интересно! Пихме уиски на терасата. Къщата беше на три етажа, с красив дървен балкон, скрит срамежливо от британската строителна традиция към задния двор, с частна пътека към Темза, рамкирана със стриктна, подстригана ливада. Зад гърба ми тъмнееше роял. Никой не свирел на него. Предполагам, че Мелъди му бършеше праха регулярно. Джон настървено разказваше за Англия. В очите му се стаяваше тъга. Стана късно.
- Да се разходим край реката, искате ли – вметнах внезапно, – обожавам мириса на вода. През нощта Темза звучи като сътворение. Английско сътворение. Нямам нищо против. Тук и сега е само Англия. Какво ще кажете да й се насладим?
Джон изумено ме погледна.
- Предлагаш да тръгнем просто така? В мрака?! Тази разходка не може ли да почака до сутринта, когато нормалните хора си правят неделния джогинг по булеварда?
Не можеше. Ние с мъжа ми не сме от нормалните. Мързи ни да се тормозим с джогинг. Предпочитаме да се влачим разсеяно посред нощ край тъмните кестеняви води и да гледаме лунните риби, които танцуват тайно от спящите тук. Много е готино. Съвършено е. Щото всяка следваща стъпка ни приближава към Ница.
- Твоят колега пътувал ли е въобще? – попита съпругът ми.
- Бил е в Ница, ако това имаш предвид - отговорих сънливо, – не е очарован обаче.
- Всъщност исках да знам дали е пътувал наистина. Да си бил някъде, съвсем не означава, че си пътувал дотам. Мисля, че Джон не е пътувал и в Англия…
Спеше ми се. От 13 юни ме деляха само няколко часа. После само още няколко часа, докато сгъна лаптопа, изчистя бюрото си, влея на кактуса няколко капки вода, трийсет крачки до паркинга, до нетърпеливия звън на ключовете в чантата ми, до бързата кратка вечеря, до червения куфар, който свети като съкровищница в средата на разхвърляното ми будно легло…
- Хм – строго се изкашля Джон зад гърба ми, – виж какво ти донесох. И натика в ръката ми кутия с английски бисквити:
- За из път – обясни той, – после ще ми разкажеш, нали?
Непременно! Щях. И за изящното кучешко говно, което настъпих на улицата в мига, в който пристигнах, и за дивата радост, която изпитах в този град като кадър от филм на Фелини. Многозвучен, италиано-френски, лабиринтен, ненаситен, вкусен. Град, до който пътувах като към любовна тръпка, град - фантасмагория!
Един бял роял вълнуваше мелодии над тълпата в центъра на площада. Беше поставен точно в средата, сред праха, облепил пианиста в златистите си пайети, а наоколо се диплеха открити ресторанти с гъсти дантели от аромати. Сред тях бълбукаха разговори, трошеше се смях, животът се лееше като вино. Щях да разкажа и за това, преди да се разтворя в навалицата, преди да изчезна в триумфа на фантасмагорията и преди да усетя оня подръпващ ме есемес, който остана завинаги в джоба ми: „Наслаждавай се до ръба - пишеше Джон, - надявам се, че си завоювала пътя към Ница.”
Не отговорих. Просто потънах в едно миниатюрно бистро. Слушах оркестъра, който свиреше на живо, а музикантите поздравяваха хората от квартала и целуваха жените на входа. Барманът разливаше питиета по чашите, клиентите танцуваха направо на тротоара, отгоре се сипеха звезди и всичко беше любов! Всичко… беше…
Когато се върнах на работа през есента, Джон беше напуснал. Не успях да му разкажа. После така се затичах напред през годините, че направо се сепнах, когато светът спря в карантините, в които се беше заплел. Почувствах се смазана. Пътищата изчезнаха. Имах право само на джогинг край Темза. Ако искам. Ама не щях.
- Не желая никога повече да се върна в Ница – казах на съпруга си на 31 октомври 2020 година, – трагедиите, които се случиха там след два атентата в рамките на няколко години, взривиха пътя ми към този град, където бях толкова щастлива.
- Хайде да се разходим – намигна ми той, – ей така, без посока. Стъпка напред и пътят сам ще се появи…
Вървяхме по утъпкана пътека в природен резерват, някъде в Англия, а наоколо плахо се прокрадваше гузна, единствено предсказуема, есен. Възрастна двойка стриктно се дръпна встрани, за да ни даде възможност да се разминем. С крайчеца на окото си дръзнах да ги погледна.
- Джон! Мелъди – извиках, – радвам се да ви видя!
Бяха остарели. Усмихваха ми се от два метра разстояние. Трептяха несигурно под хладното слънце като холограми, прозрачни, побелели, смалени. Имах чувството, че всеки момент ще изчезнат.
- Накъде? – попитах.
- Нататък – отговори Джон.
- Нататък е същото като тук – въздъхнах аз, – еднакво и неизвестно.
- Не съвсем – прекъсна ме той, – сега повече от всякога имаш възможност да решиш накъде да вървиш. Всеки ден избираш нова посока. Важното е да не спираш да вярваш, че отиваш точно на желаното място.
- Ти за къде пътуваш днес? – мрачно се пошегувах.
- Към Ница – невъзмутимо отвърна Джон, – най-сетне стъпих на пътя към Ница. Днес ще вървя и ще си мисля за там.
- Защо точно Ница, а не някъде другаде? – засмях се от сърце.
- Защото там остана единствената ми фантасмагория – сериозно каза той. После ме погледна критично:
- Не очаквам да го разбереш, но не преставам да се надявам.
Бледото слънце увисна над хълма. Джон и Мелъди поеха нагоре по пътеката. Бръкнах в джоба на якето си. Последен, изсъхнал претцел подраска дланта ми. Изхвърлих го. Умът ми трескаво се затича в лабиринт от изминати пътища. Беше гладен. Реших, че ще го нахраня с посока към себе си.
|
|
|
| |
МАМО…... |
| |
Не знам дали това е била първата ми дума, но съм сигурна, че... |
|
