21.04.2018 г.
Островът е трудно място за всеки, свикнал на по-задушевно общуване. И всеки път, когато в ежедневната комуникация се налага да се прибегне до някакъв жест на физическо зачитане на присъствието на човека срещу вас, ребусът става почти нерешим. Както обобщи една британска пенсионерка, интервюирана за материала по-долу: „Ако зависеше от мен, бих премахнала всякакви дилеми и въвела една единствена норма за поздрав, независимо от ситуацията и хората в нея - учтивото кимване”
Представяме ви резултатите от проучванията на в-к Guardian върху група от 170 британци, в която влизат хора на възраст от 19 до 79 години, от различни социални среди, райони, пол и професии. Въпросът към тях е: „По какви неписани правила се поздравявате?”
Поздрав с роднина
“Баща ми винаги получава от мен една и съща скована полупрегръдка”
Голяма част от интервюираните британци признават за своята тромавост при ежедневната им комуникация с роднини („Обикновено с братята ми се маркираме един друг с кимване и си измънкваме „All right”, освен ако поводът не е прекалено личен или пък някой не тръгва на дълъг път”), но това е нищо в сравнение с казуса, когато наоколо е бащата.
Един от интервюираните - търговски агент в 30-те си години, споделя че той и баща му имали нещо като „негласна договореност - от 3 до 4 целувки на година”. Проблемът идвал от това, че двамата трудно съумявали да преценят кога поводът бил „достатъчно изключителен”, за да прибягнат до тях.
А по-младите направо не се вълнуват от подобни емоции и казват, че принципно не ползват никаква форма на физически контакт в ежедневието, за да поздравяват бащите си.
Когато навлязат в по-горната си възраст обаче, британците започват да изпитват известен подтик за по-ясни жестове на близост („Правим нещо като здрависване, но гледам да задържа за кратко ръката му”)
Сред групата от интервюираните, които не се чувстват неудобно да целунат бащите си, разбира се, преобладават жените, но и в тези случаи сцената не минава особено гладко („Баща ми винаги връща жеста с непохватна прегръдка и целува главата ми”)
Поздрав с колега
„Пълен хаос - понякога целувам уши”
Един от интервюираните, по професия учител, обобщава: „Така е в нашата професия - в края на седмицата, аз и близките ми колеги се разделяме с прегръдка”.
Тези, които са в офиси обаче следват по-предпазлив етикет („Това което е прието в нашия офис е да си махнем небрежно и да си кажем „Хей”, без да прекаляваме с ентусиазма на интонацията”).
Неконтактното поздравяване е правило в британските офиси, но то се нарушава след ваканция или по-дълго отсъствие и тогава всички колективно се озовават в непознати води („Настъпва пълен хаос. Налагало ми се е да целувам уши, да разтърсвам протегнат за поздрав юмрук или пък да забивам протегнатата си ръка в нечии слабини, защото от другата страна са се засилили да прегръщат”)
Не по-малко е объркването, когато колегите от офиса трябва да се разделят след after-work партито в петък вечер („Често пъти трябва да имитирам фалшив разговор по телефона, за да се измъкна от неловката бутаница в края на вечерта”). Британките пък редовно се оплакват, че всяко прощално здрависване с тях след офис-парти се очаква да приключи и с целувка („Някои колеги прилагат „петъчна техника” на здрависване - дърпат ти ръката към тях и попадайки в тази траектория, трудно можеш да се разкачиш от целувката”)
Известно подобрение бе отчетено след като движението #MeToo прескочи от САЩ във Великобритания („Колегите вече определено ме тупат по-малко по коленете, откакто медиите писаха за #MeToo”)
Поздравяване на чужди деца
„Опитвам жеста „гепи” и си изобразявам ентусиазирана физиономия”
По тази тема няма еднозначно поведение и всичко е под общия знаменател „импровизирай оживление или просто гледай в друга посока”.
Британците казват, че когато насреща им има дете, те винаги се опитват да изнамерят по-специален поздравителен жест, който обикновено не бива разбран: „Радостно му потупвам главата ... Роша му косата ... Махам широко с ръце ... Кратко кимам и се моля по-бързо да се разминем ... Смъквам се до нивото му и го питам дали е окей ... Засилвам ръка за „гепи”, но не я свалям достатъчно и обикновено се разминаваме ... Здрависвам го с предвзета ирония ... Навеждам се към лицето му и избумтявам „Здрасти!”, която вероятно звучи доста стресиращо в неговите уши ...”
Поздравяване на близък приятел
„Дълго се олюляваме в странна мечешка прегръдка”
По-младите британци (докъм 25 години) споделят, че физическият контакт с хората на тяхната възраст е въпрос на избор и повечето просто се маркират с по едно „Hi” или „Hello”, освен ако не са особено близки, не са в „романтична” връзка или не са се виждали от дълго време.
С напредването на годините обаче идва една нова необходимост от по-персонализиран контакт („Ако особено се харесваме с някого и сме достатъчно близки, прегръдката ми с него/нея включва и леко потъркване на гърба с отворена длан, сякаш е послушен кон”, „С тези, с които сме по-близки, правим малка психологическа пауза по време на прегръдката, след което за кратко я затягаме и се вкопчваме взаимно, но това е само за секунди, за да не вдигнем много драматичността на момента”)
Нивата на стреса рязко скачат, когато британците са в група и трябва да си обменят персонализирани поздрави. Някои от интервюираните признават, че когато са в общото помещение дискретно си преговарят наум с кого какво ниво на интимност е уместно да демонстрират: Прегръдка с една или две ръце? Хващане на горната част на ръката над лакътя? Да задържат ли за малко ръката на другия?
Други пък споделят за особено неловкия момент, когато решат да вкарат общ „пакетен” поздрав (същият както с близките им) и спрямо останалите от компанията: „Внезапно се оказвам на място, където серийно се люлея в мечешка прегръдка с почти непознати ми хора”
Близо половината интервюирани посочват партньорите и гаджетата на приятели като друга „непозната територия на поведение”. Този момент винаги е белязан с известно притеснение как ще се изтълкуват любезната целувка или допир, особено ако не са добре нацелени („Когато се насочваме един към друг, винаги се усеща общата сценична треска и цялото антре замръзва, защото следва „онзи” момент”)
Определена група британци дори водят тиха окопна война с „континенталната” тенденция на целуване, идваща от Европа („Не мога да възприема това, че днес трябва да се подлагаме на такива нива на физическа любезност един друг. За мен, например, са много странни целувките по бузите ми от приятели на бившия ми съпруг”, „Как да покажа хем ясно, хем възпитано, че не желая да бъда целуван? Пантомимата, която тук наблюдавам, е някой да се насочи към другата страна и в последния момент да си извърти бузата във въздуха, като каже с леко лигава интонация „Муа!”, с надеждата че другият е разбрал идеята”)
Здрависване
„Силното стискане на ръката ми идва работническо”
Интересно, повечето мъже-британци никак не са във възторг от модното напоследък здраво ръкостискане. Ето някои от коментарите: „Абсолютна демонстрация на работническа класа” (шеф на компания от Северен Йоркшир), „Толкова е жалко това просташко менгеме на ръката ми, особено от недотам познати ми хора, че дори не си струва да им правя забележка” (служител в благотворителна организация), „Някой ми беше дал съвета да се ръкостискам по-здраво. Било се асоциирало с успех и увереност. Аз го асоциирам с отчаяние” (шофьор на ван)
Измежду жените има далече по-позитивна реакция на здравото ръкостискане: „Чувствам, че съм някак си по-важна за човека срещу мен” (студентка от Манчестър), „Харесва ми, но трябва да е придружено с очен контакт, за да показва ангажимент на човека към силата на това здрависване” (телевизионна продуцентка)
Източник: theguardian.com
________________________________________________
#британци #Този луд Остров #поздрави #етикет #нрави #правила #поведение
