Ето някои прецеденти, които са се оказали определящи за британското законодателство и са създали негови основни принципи:

1. Ормънд срещу Пейн (1789)

През 1789 г., лондонският касапин Джордж Ормънд пострадал при инцидент с кралската каляска, в резултат на който си счупил крака.

Ормънд завел персонален иск за инцидента. Делото обаче било заведено не срещу непосредствения виновник – кочияша на кралската каляска, а срещу Дон Пейн, който бил тогавашният мениджър на кралските кочияши. Според Ормънд, Пейн бил отговорен за действията на своя работник.

По думите на Ормънд, кочияшът бил пиян и карал прекалено бързо. Ормънд видял как кочияшът, след като впрегнал конете, изпил чаша джин. Журито решило, че мениджърът Пейн е виновен за действията на своя работник и присъдило на Ормънд £100, което днес се равнява на £13 900.

Защо този казус е важен: Това решениe заляга един от ключовите принципи в сферата на персоналните искове, защото за първи път в него било определено, че работодателят може да бъде държан отговорен за действията или бездействието на свой служител. Този принцип бива често цитиран в днешните персонални искове при инциденти.

2. Карлил срещу Компанията за пушещи топки (1882)

Краят на 19-ти век бил период на важни иновации в сферата на здравеопазването на Англия. Carbolic Smoke Ball Company (Компанията за карболиеви пушещи топки) обявила, че изобретила лек срещу грипа. Той представлявал гумена топка, към която имало закачена малка тръбичка. Топката била пълна с карболиева киселина, която хората трябвало да вдишват през тръбичката, за да не се разболяват от грип.

Компанията обещала да изплати компенсация от £100 (които днес се равняват на £11 500) на всеки, който е използвал нейния продукт, но въпреки това се е разболял от грип. Компанията депозирала £1000 в случай, че се наложи да бъдат изплащани компенсации, за да покаже колко сериозни били намеренията й.

По време на една от грипните епидемии през 1892 г., писателката Елизабет Карлил закупила чудната лечебна топка, използвала я и после ... се разболяла от грип.

Карлил завела дело и съдът й присъдил £100, тъй като твърдението на компанията представлявало „оферта към цялото общество”, която Карлил била приела като изпълнила условията в нея. По ирония на съдбата, г-жа Карлил починала 50 години по-късно, на 96 години, от грип.

Защо този казус е важен: Преди него, рекламите се смятали за покана за преговори между двете страни в договора, а не за правни оферти, които могат да бъдат приемани или отхвърляни. Случаят на Карлил бил първият, в който било определено, че оферти могат да се отправят към цялото общество, но приемането им води до задължения на предлагащата страна.

3. Фишър срещу Бел (1960)

През 1959 г. във Великобритания бил приет закон, забраняващ продажбата на  автоматични джобни ножове.

Джеймс Бел имал магазин в Бристъл и поставил на витрината му автоматичен джобен нож и етикет с цената му от 4 шилинга. Случайно преминаващ край магазина полицейски инспектор видял ножа и обвинил Бел в нарушение на закона.

Съдът оневинил Бел, защото било решено, че той не е бил „предложил” ножа за продажба. Според договорното право, поставянето на предмет на витрина на магазин е покана за преговори, а не оферта, която може да бъде приета или отказана. В този случай, не продавачът прави оферта на клиента, а клиентът прави оферта на продавача, като предлага парите си, за да закупи продавания предмет.

Защо този казус е важен: Правилото на договорното право, че стоки, изложени на витрините на магазини са покана за преговори вече било установено, но в този казус договорното право за първи път било използвано за интерпретирането на закон от наказателното право. Съдът решил, че тъй като парламентът не бил посочил какво имал предвид под „предлагане за продажба” в закона от 1959 г., значението трябвало да се определи от вече съществуващите принципи на договорното право, независимо, че в конкретния случай подобна интерпретация оторизирала нарушаването на закона от 1959 г. Британска му логика ...

4. Донъхю срещу Стивънсън (1932)

Това е един от най-странните случаи в британската история, тъй като централният герой в него бил ... умрял охлюв.

В един августовски следобед, през 1928 г., г-жа Мей Донъхю и нейна приятелка седнали в едно кафене, като приятелката поръчала бутилка джинджифилова бира за г-жа Донъхю.

В бутилката обаче имало останки на разложил се охлюв, в резултат на което г-жа Донъхю получила разстройство и повръщане. Тя обаче не била закупила бутилката и не  можела да съди производителя на джинджифиловата бира за нарушен договор, каквато била практиката при подобни случаи.

Вместо това, тя завела срещу него иск за небрежност, на основание задължението му да бутилира бирата в хигиенизирана среда.  

Решението на съда била в полза на г-жа Донъхю. В него се казвало, че когато вероятната вреда, която може да бъде причинена на съседа ви, може разумно да се предвиди, вие имате задължението да предприемете действия, така че да я избегнете.  Това е т.нар. „принцип на съседа” в правото. Компенсацията, присъдена на г-жа Донъхю, била в размер на £200 (днешни £12 500).

Защо този казус е важен: Този казус за първи път разделя закононарушенията, свързани с небрежност, от договорното право, като по този начин законодателството за небрежността започва да покрива все повече случаи. В този случай бил установен принципът, че винаги трябва да очаквате, че вашият съсед може да бъде засегнат от вашите действия или от вашето бездействие и да предприемете действия, за да избегнете подобни последици за него.

Правните критици обаче смятат, че този принцип днес е създал цяла една нова „култура” сред британците и немалка част от тях съзират небрежност във всяка ситуация и постоянно искат компенсация за щяло и нещяло. 

5. Стърджис срещу Бриджмън (1879)

Тук става въпрос за междусъседски спор, който спомага за създаването на два от важните принципи на закона за нарушение на обществения ред (nuisance).

Д-р Октавиус Стърджис - лекар и г-н Бриджмън - сладкар, живеели в две долепени къщи в Централен Лондон. В продължение на 20 години, Бриджмън използвал два огромни хавана с пестили, които били необходими в производствения процес на неговите сладкарски изделия. През това време, съседът му нямал нищо против шума. Един ден обаче д-р Стърджис решил да си построи лекарски кабинет, който споделял обща стена със сладкарската работилница на Бриджмън. Тогава д-р Стърджис завел дело срещу съседа си.

Съдът издал предписание на Бриджмън да спре шума, като определил, че сладкарят няма право да продължава да го прави, въпреки че в продължение на 20 години, никой не се е противопоставял. 

Защо този казус е важен: Първият принцип, който бил създаден от този казус е, че това какво е нарушение на обществения ред, зависи от контекста. Това, че нещо се счита за нарушение на обществения ред в района на Belgrave Square, не означава, че то е нарушение на обществения ред в района на Bermondsey.

Вторият принцип, който произтича от този прецедент е, че правото ви да продължавате да извършвате дейност, която води до нарушение на обществения ред, не може да бъде придобито на базата на това, че сте извършвали тази дейност преди това, без никой да се оплаче.

6. Фагън срещу полицая от Metropolitan Police (1968)

През 1968 г., Винсънт Фагън, без да иска, прегазил с колата си крака на полицейския комисар, Дейвид Морис, в Северен Лондон. Когато полицаят помолил Фагън да премести колата от крака му, Фагън не го направил веднага.

Фагън бил осъден за нападение над полицай при изпълнение на служебните му задължения, но обжалвал решението, тъй като според него, той бил прегазил крака на полицая, без да иска и това, че не преместил колата си, не било нападение. Съдът отхвърлил жалбата на Фагън и определил, че по закон някой извършва нападение, ако без да иска причини нараняване на друг човек и след това, откаже да спре въпросната дейност. Този принцип впоследствие бил наречен „казусът на продължаващия акт”.

Защо този казус е важен: Този случай допълнително развива основния принцип на британското наказателно право, че за да е виновен за дадено престъпление, човек трябва да има престъпен умисъл, докато извършва престъпния акт.

В него бива уточнено, че когато престъпният акт не бъде прекратен веднага, се счита, че престъплението е извършено. В това правило днес има някои изключения, като например карането с превишена скорост, при което то не важи.

7. Горис срещу Смит (1874)

Притежател на кораб транспортирал стадо овце до Великобритания. По време на буря обаче, голяма част от тях били отнесени в морето и се удавили.

Собственикът на овцете завел дело срещу притежателя на кораба за нарушение на Закона за заразните болести по животните от 1869, който изисквал при транспортирането на животни, на палубите на корабите да има инсталирани кошари, за да не се  разпространяват болести по тях. Такива в действителност нямало на кораба и собственикът на овцете твърдял, че ако ги е имало, овцете му щели да оцелеят.

Съдът отхвърлил иска на собственика на овцете, защото целта на закона, по който той водил делото, била да предотврати разпространението на заразни болести по овцете, а не отнасянето им при буря. Неспазването на закона от страна на притежателя на кораба било довело до щети, които въпросният закон не покривал.

Защо този казус е важен: В този случай бил създаден принципът, че ако някой претърпи загуби заради нарушение на даден закон, той има право на компенсация единствено ако загубата му е покрита от въпросния закон.

Източник: theguardian.com

_________________________________

#законодателство #Великобритания #принципи #казуси #Този луд Остров #съдебни решения